Бай Слави - той не е никакъв бай, защото е едва на двайсет
и пет години, но всички тъй му викат - инак е кротък и работлив
човек. Работата му е тежка, понякога е за двама, но той си
я върши сам. Трепе се в една стаичка, от която миризмата на
туткал се носи из въздуха като аромата на френски парфюм…
та работи си бай Слави и чува някаква гълчава в съседната
зала, затова отваря врата да види за какво е.
– Ей, момчета. Киро Торука дава двайсет тиквички, който ги
излапа. - чува мутиращия глас на малкият Стойчо Стоянов.
Бай Слави се усмихна на това съобщение… пък и на предизвикателството,
затова подвикна от вратата:
– Двайсет и пет изяждам даже… Само да има кой да ги даде.
Кажи му!
Стойчо го погледна с нямо учудване, после се стрелна между
бюфетите, подготвени за боядисване и изчезна в бояджийското
отделение. Но след миг се появи ухилен.
– Готово, бай Слави!! Турука плаща двайсет и пет… Ама каза,
че ако не ги излапаш - плащаш двойно…
– Добре. За обяд да са тука! - нареди Слави и влезе в стаичката,
сякаш зажаднял за мириса на туткал.
През обедната почивка двете бригади се събраха в кръг. В средата,
на масичка беше поставена кутия със сиропирани тиквички, някои
им казват тулумбички - а до тях седяха бай Слави и шоколадовият
Киро Торука. “Съдии” бяха двамата бригадири - Теодоси Пантов
и Тодор Кичев.
Без да чака сигнал, бай Слави започна бавно, сякаш се пазеше
да не се накапе със сиропа, една по една да лапа тиквичките.
В очите на сеирджиите се бе притаила завист и без да се усетят,
преглъщаха с ритъма на бай Слави.
А той се облизва като котка, откраднала бахур по Коледа. Подсмива
се и лапва друга тиквичка. И така, хапка след хапка, докато
кутията видимо се изпразни. Бяха останали само пет-шест тиквички,
когато бай Слави каза:
– Киро, хапни си някоя… Нали плащаш…
– А-а-а-а, такова нещо няма! - и добави злорадо: - Задръсти
се, а?!?
Ами-и-и!! - врътна глава бай Слави. - Нали ги плащаш, затова.
И бай Слави с такава наслада захапа поредната тиквичка, сякаш
току що започваше. По брадата му потече сироп, който накара
тия, дето гледаха, да се оближат. Скоро в кутията остана само
една тиквичка.
– Хапни поне тази бе, Киро! Да не съжаляваш после…
Но Киро Торука не посегна, не я взе. Пък му се искаше и на
него да ги кусне… като гледаше до сега как сладко ги излапа
Слави и как се облизва! Но нали ще му се смеят ей тези?
А бай Слави, като се подсмихна, хапна и последната тиквичка,
с което предизвика ръкопляскания, смях и гълчава сред наблюдаващите
ги. Щом нямаше какво повече да гледат, всички се насочиха
към столовата да обядват…
Останаха изненадани, когато видяха на шубера в столовата широкият
гръб на бай Слави. Той слагаше на таблата чиния след чиния
и така натоварен се насочи към масата на Киро Торука.
– Да знаеш, Киро, друг път не се хващай на бас за такива работи.
Защото никой не познава човешките възможности… - и като помълча,
добави.- Поне да беше ги куснал! Пък ти-и…..
