Индианеца заседна за пет часа в митницата на Хадес - властите отказаха да се съобразят с дипломатическия му имунитет. Сините дяволи го разпитваха неуморно - достатъчно дълго, за да проверят пръстовите му отпечатъци и ретинаграмата в своите компютри, при съюзниците си и дори в базите данни на своите врагове, до които имаха достъп. Но през целия разпит Тридесет и две му подсказваше навреме правилните отговори.
Най-сетне го пуснаха и той се озова пред шофьора, изпратен от посолството да го посрещне.
- Лейтенант Две пера?
- Аз съм - изсумтя Индианеца, без да помръдне ръка, за да отвърне на военния му поздрав.
- Дойдох да ви откарам в посолството.
- Колкото по-скоро, толкова по-добре. А къде ми е багажът?
- Още го преглеждат, господине. Друг човек от персонала ще го прибере, щом ни съобщят, че всичко е наред.
- Те какво си мислят, че е тъпкан с контрабанда ли?
- Едва ли. Така ни карат да не забравяме, че са независими от Демокрацията. - Шофьорът се запъна. - Забравих да ви се представя. Аз съм Даниел Брусар и съм на ваше разположение по време на престоя ви тук.
- А аз съм Джими Двете пера.
- Ако ми позволите да отбележа, господине, името ви не е от често срещаните.
- Защото съм от чероките.
- Това планета ли е?
- Не съвсем - промърмори Индианеца. - Хайде да се махаме оттук, а ако искаш да си разказваме историйки, може да стане и по пътя.
- Последвайте ме, господине.
- Един момент, синко - спря го Двете пера.
- Да?
- Казвам се Джими. Така ми викат хората и на това име отговарям. Като чуя „господине", все се озъртам да видя кой ми стои зад гърба... Ако ти писне да ми казваш Джими, можеш да ми викаш Индианецо. Все ми е едно.
- Да, господине.
- Хлапето е страшно схватливо - измънка Двете пера под носа си.
„Джими, той ще ти помага. Не е нужно да го обиждаш."
- Но май не чува какво му приказвам.
- Извинете, не ви разбрах, господине... тоест Джими - каза Брусар.
- Говоря си сам - обясни Индианеца. - Напоследък честичко ми се случва. Не ми обръщай внимание.
- Както желаете, господине... Извинете ме, Джими.
- Добре. Да вървим.
Минаха през малката сграда на космодрума и излязоха в горещия въздух на Хадес. Отпред бе паркирана наземна кола.
- Би трябвало да седнете отзад - побърза да се намеси Брусар, когато Двете пера понечи да отвори предната врата.
- Отпред е по-удобно да разглеждам града.
- Моля ви, господине... ще си имам неприятности, ако ви видят да седите отпред.
- Между другото, кои са враговете? - промърмори Индианеца. - Сините дяволи или ония от посолството?
„Знаеш добре кой е истинският враг. Няма смисъл да си навличаш още неприятности."
Двете пера седна отзад и Брусар подкара колата през криволичещите улици, които ту се разширяваха, ту се стесняваха без никаква обяснима причина. Постройките не си приличаха помежду си, нито пък наподобяваха нещо, което Индианеца бе виждал досега. Някои бяха високи, други изглеждаха приплеснати. Имаше кръгли или пък с остри като игли върхове, или трапецовидни като прерязана пирамида. Виждаха се и конструкции с толкова страни и ъгли, че Двете пера се съмняваше дали в математиката има подходящо понятие за подобно тяло.
Самата улица му се струваше не по-малко странна от сградите. Започна като свръхтвърда, лъскава керамична настилка, после насред нещо като търговски район се превърна в кална пътека с ями, постоянно менеше наклона и посоката си, стана чакълена, после пластмасова, без Индианеца да проумее какъв е смисълът в такива чудатости.
- Бре, да му се не види, как си намирате пътя в тая лудница?
- Не е лесно човек да свикне - увери го Брусар и зави рязко, за да не блъсне един Син дявол, който се мотаеше безгрижно насред улицата. - Тук съм вече две години и през първите десетина месеца имах нужда от водач. Зданията не са номерирани, а улиците нямат имена дори на местния език... В повечето градове на чужди цивилизации поне има човешки квартали, но сме толкова малко на Хадес, че посолството е точно по средата на местния финансов квартал. На ваше място не бих се разхождал без придружител, преди да съм сигурен, че ще намеря обратния път. Загубите ли от поглед посолството, можете да се лутате седмици наред.
- Е, градът не е чак толкова голям.
- Не говоря за размерите му - възрази Брусар. - Много от тези „булеварди" удивително приличат на Мьобиусови ленти, родени в нечие болно въображение. Оплитат се непрекъснато сами в себе си и дори да сте уверен, че вървите по права линия два-три километра, изведнъж попадате на мястото, откъдето сте тръгнал.
- Оттук в каква посока е посолството? - прекъсна го Индианеца, щом подминаха достатъчно висока сграда, която можеше да му послужи за ориентир.
- Нататък, на не повече от километър, но ще трябва да изминем още седем-осем километра по улиците, преди да стигнем. - Брусар се ухили. - Всъщност пеша е по-бързо. - Той помълча и добави: - Няма да е толкова объркващо, щом свикнете.
- Не съм объркан.
- Чудно... Повечето от новодошлите се оплакват.
- Синко, ти дъвкал ли си семена някога?
- Не, господине.
- Не е лошо да опиташ някой ден. Тогава всички улици ще ти приличат на тези. - Двете пера се отпусна на седалката. - Все едно съм си у дома.
- Господине, шегувате се, нали?
По младежкото лице на шофьора тревогата се изписа твърде ясно.
„Джими!"
- Разбира се, Даниел, шегувам се.
Изминаха в мълчание следващите петдесетина завоя покрай налудничави ъгли и най-сетне Брусар спря на алеята пред единственото здание, което изглеждаше нормално.
- Пристигнахме, господине.
- Я, всичко си има - врати, прозорци... - одобри Индианеца, зяпнал посолството. - Чудя се какво ли мисли Оракула за своето жилище?
„По-кротко, Джими. Не забравяй, че те не знаят причината за идването ти на Хадес."
- Ако някой още не се е досетил, време е да го изритате от службата - промърмори Двете пера.
- Кого искате да уволните, господине? - смутено попита Брусар.
- Няма значение... Да влезем. - Той пусна младежа пред себе си и прошепна: - Ако все така ми дрънкаш в главата, накрая ще помислят, че сте ме натикали тук като безнадеждно луд.
После прекоси просторното фоайе. На стените се виждаха портретите на тримата последни Секретари на Демокрацията, сред тях и сегашният политически водач. Имаше и триизмерна картина, изобразяваща планетата-град, в който се бе превърнал Делурос VIII.
Пред всяка от трите врати стоеше мъж в униформа. Часовите гледаха право напред. Брусар го придружи до голям кабинет, където чернокожа жена в много строг костюм седеше зад бюро от полиран хром.
- Какво има? - изрече тя, без да вдигне глава.
- Лейтенант Двете пера, явявам се да докладвам за пристигането си.
- Очаквахме ви, лейтенант. Не сте включен в общия списък на персонала и няма да ви бъдат възлагани обичайните задачи, затова се настанете и се запознайте с посолството и с другите служители.
- Трябва ли да докладвам на още някого?
Тя стрелна с поглед екрана на компютъра.
- Не. Ще докладвате на собствените си преки началници. Посолството ще ви подслони и ще ви осигури придружител. Никой няма да ви се бърка в работата.
Кимна му, за да го отпрати и Брусар го поведе към въздушния асансьор.
- Ама че е дружелюбна... - присмехулно промърмори Индианеца.
- Това не й влиза в задълженията - подхвърли Брусар, докато въздушният поток ги издигаше меко към третия етаж. - Тя е комодор Нгома, началник-щаб на посолството. - Младежът посочи лявото разклонение на коридора. - Стаята ви е там, господине. - Подминаха четири врати и спряха пред петата. - Ключалката е кодирана с вашия военен служебен номер. Не го знам и не мога да ви отворя.
- А как почиствате стаята? - заяде се Двете пера.
- Навсякъде има малки домакински роботи. Не се стряскайте от вида им - приличат на кръстоска между пън и голяма змия.
- Благодаря за предупреждението.
Индианеца застана пред вратата и зяпна ключалката.
„293Y78QI", подсказа гласът в ухото му.
Той набра цифрите и буквите, вратата се прибра в стената.
- Много е приятно тук - каза, щом огледа набързо дългата, елегантно обзаведена стая.
Вдясно имаше легло с нощно шкафче, вляво ниша за гости с две кресла и диван, а точно пред него - прозорец с изглед към грижливо поддържана градина. До прозореца бе поставено бюро с малък компютър.
- Това е вратата на гардероба, а тази е към банята - обясни Брусар. - Всяка се отваря, щом я доближите, а банята може да се заключва отвътре.
- Наистина е много приятно - повтори Индианеца. - Последната ми квартира - добави с усмивка, - не се отличаваше с подобни размери.
- Промените и допълненията към текущите ви заповеди ще бъдат прехвърлени във вашия компютър. Кодиран е за вашия глас и служебен номер.
- Е, впечатлен съм - заключи Двете пера. - Сега да хапнем някъде.
- Столовата е в подземието, господине. С удоволствие ще ви заведа там. Най-вероятно багажът ви ще бъде докаран от космодрума, преди да се нахраните.
Индианеца поклати глава.
- Нима наоколо няма и един ресторант?
- Ресторант ли? - учудено повтори Брусар.
- Така се наричат заведенията, където отиват хора, обзети от желанието да ядат извън дома си - подигравателно обясни Двете пера. - Вероятно си чувал поне, че съществуват?
- Аз съм чувал, господине, но не и Сините дяволи. Предпочитат да се хранят насаме, както ние... ъ-ъ, да се отбиваме в тоалетната.
- Но няма ли поне един ресторант в целия град? - настоя Индианеца.
- Дори са три. Но всички са в най-неприятния район, където Сините дяволи отиват рядко. Готвят храна за всякакви чужденци, а не само за хора. Господине, не вярвам да запомните такова преживяване с добро.
- Хайде, избери един и да вървим. Правителството ще плати сметката.
- Може би не е особено благоразумно - нерешително възрази Брусар. - Не сме най-популярната раса на тази планета. Миналата седмица имаше спречкване между човек и двама канфорити, точно в ресторант...
- Невъзможно е да опозная града, ако си седя в посолството.
- Ще се радвам да обиколим с кола и да ви покажа всичко.
- И от задната седалка няма да усетя кое как е - непреклонно каза Индианеца. - Ако не ти се иска, остани тук. Само ми обясни как да стигна до най-близкия ресторант.
- Не мога да ви пусна сам, а нямам и право да ви спра - въздъхна младежът. - Налага се да ви придружа.
- Чудесно. Да не губим повече време.
Върнаха се във фоайето и скоро попаднаха в невероятно задушната атмосфера на Хадес.
- Можем ли да отидем дотам пеша? - попита Двете пера. - Искам да се поразтъпча.
- Възможно е, но не ви препоръчвам. По права линия едва ли има и четиристотин метра, но ще изминем поне пет пъти по-дълго разстояние.
- Правите линии май не са на почит в този свят. Добре, води ме.
- Господине, позволявам си още веднъж да ви предложа колата. Не сте свикнал с климата и можете да се изтощите, без да усетите.
- Не знам по-добър начин да свикна.
Минаха край голяма постройка с множество стени, която май нямаше нито врати, нито прозорци. Свиха зад ъгъла и почти нахлуха в нещо, което наглед беше магазинче за занаятчийски изделия. Бяха изложени седемнадесет триъгълника, направени от най-различни метали и видове дървесина. Индианеца попита Брусар какво представляват.
- Те са нещо като религиозни символи, но не точно според нашите разбирания. Искам да кажа, че не изпълняват същата роля като кръстовете. По-скоро са емблеми, както хората развяват знамена или се окичват с ордени. Доколкото си изяснихме, материалите и цветовете обозначават отделни етнически групи, макар че може да са кланове, съсловия или бойни подразделения. Но тези символи са най-разпространените на Хадес.
Младежът огледа улицата. В момента наоколо имаше около четирийсет Сини дяволи - някои крачеха устремено, други зяпаха. Виждаха се и такива, които незнайно защо не помръдваха.
- Както виждате - продължи Брусар, - половината от тях носят триъгълници. Някои си ги окачват на шията, други ги закачат на дрехите си, трети ги връзват на ръцете или краката си.
Индианеца позяпа местните жители, вдигна рамене и се обърна. Надуши ужасна воня и надникна във вътрешността на сграда, където няколко одрани трупа на шесткраки животинчета висяха на куки.
- Кланица - обясни придружителят му. - Сините дяволи не хапват месо, преди да се е размирисало.
- Много тъпо са избрали мястото. Кварталът ми прилича на търговски център.
- Всъщност не е, господине. Сините дяволи с еднакви професии не се струпват на едно място. И да има някакъв ред в града, аз още не съм го проумял.
- Наоколо има ли магазини, работилници или нещо друго, което да е собственост на човек?
- Не. Местните закони не ни забраняват да се занимаваме с бизнес, но както вече ви казах, тук не ни обичат и с изключение на медицинския център за нищо друго не успяхме да изтръгнем разрешително. Ресторантите са собственост на канфорит, лодинит и молут. - Младежът посочи кълбовидна постройка на стотина метра пред тях. - Това е медицинският център.
- Твърде малък е за болница - скептично отбеляза Индианеца.
- Разбира се, имаме медицинско оборудване и в посолството. Тук лекуват хората, които не са от нашия персонал. В момента не сме дори хиляда на Хадес. Центърът се справя с всичко, което възникне.
- Говориш, като че добре познаваш работата им.
Брусар се засмя.
- Не като пациент, господине. Но младата дама, с която се срещам, е лекарка там.
- Дано появата ми не ти пречи.
- Върша си работата. Ако не бях с вас, щяха да помагам на някой друг.
- Добре. Не ми е приятно да се чувствам гузен.
Продължиха по объркващо кривите улици, Брусар сочеше някое по-забележително място или любопитна подробност. Накрая спряха пред входа на ресторанта.
Беше малка сграда с още по-тясна зала. Имаше всичко на всичко петнадесет маси, шест от тях заети от всевъзможни същества. Човеци не се виждаха.
- Казах ви - напомни Брусар, когато се настаниха близо до вратата. - Малко хора се престрашават да се хранят извън хотелите.
- Няма значение - нехайно отвърна Индианеца. - Исках да разгледам града.
Взряха се в холограмата на менюто над масата и подадоха команда да изпише ястията на земен език.
- Господине, не бих си поръчал нещо с месо - посъветва го младежът. - Заради нас го наричат телешко, но Хадес няма търговски спогодби с Демокрацията, затова предлагат месо от тукашно животно. За човешката обмяна на веществата не е лесно да се справи с него.
- Да не искаш да кажеш, че всички сте станали вегетарианци?
- Не. Посолството внася цялата си храна от Порт Самарканд... Но тези ресторанти не са под управлението на човеци, така че гозбите им с месо са доста подозрителни.
- Ценя твоята загриженост, но съм похапвал животни от двайсет-трийсет свята и досега нищо не е успяло да ми смути храносмилането.
Индианеца пак се зачете в менюто, назова избраното ястие и холограмата изчезна.
- Правите грешка - неспокойно промърмори Брусар.
Двете пера сви рамене.
- Няма как да се убедя в това, ако не опитам.
„Джими, държиш се глупаво."
Индианеца пренебрегна гласа в главата си и увлече придружителя си в незначителни приказки за спортни величия, докато им донесат поръчката.
- Страшничко е да го гледаш - призна, щом се вторачи в синьозелената мръвка на чинията си.
- Ако искате, да ви поръчаме нещо друго.
- Риск печели, риск губи - измънка Двете пера и замислено сдъвка малко парченце. - И на вкус е същото, както изглежда.
Брусар се зае със салатата в купата пред себе си, а Индианеца изяде още няколко парчета от месото. После обяви, че е приключил запознанството си с извънземната кухня. Отсега нататък щял да се храни само в посолството.
- Ако сте още гладен, хапнете от моята салата.
- А, не, благодаря. Това ми уби апетита. - Индианеца вдигна рамене. - В края на краищата нали точно това се очаква от яденето. Ако идвам тук всяка вечер, за един месец ще стана като пръчка.
Изчака Брусар да опразни купата, остави отпечатък от палеца си и номера на удостоверението си в миниатюрния компютър на масата. След минута се увери, че посолството е приело да изплати сумата. После двамата излязоха от ресторанта.
Щом тръгнаха по улицата, Двете пера започна да се оплаква от гадното месо и не млъкна, докато доближиха медицинския център. Изведнъж притисна ръце към корема си, преви се и застена мъчително.
Брусар прецени, че случаят е твърде спешен, за да чакат кола от посолството. Помогна на лейтенанта да изкачи стъпалата пред входа.
Индианеца се свлече на последното стъпало, изпъшка страшно, а младежът се втурна да намери лекар. Двете пера бе принуден да изслуша презрителните наставления на Тридесет и две колко е тъпо да яде неподходяща храна. Едва сдържа ликуващата си усмивка. След малко реши да затвори очи и да припадне.

12

---

Усети как го вдигнаха върху количка. Откараха го в спешното отделение, чу някого да излиза тичешком, за да потърси дежурния лекар. Леко отвори дясното си око, завъртя глава и откри твърде разтревожения Брусар, застанал до него.
Надигна се да седне на количката и тъкмо младежът отвори уста, когато забеляза настоятелния му знак да мълчи. Зяпна Индианеца, който направи движение, сякаш пише във въздуха, накрая кимна и му подаде джобния си компютър.
Двете пера видя, че машината се включва с глас, завъртя глава и повтори същите движения. Брусар извади писалка от джоба си, откри бележник на масата в ъгъла и ги даде на Индианеца.
„Не казвай нито дума - написа Две пера. - И заключи вратата."
Младежът прочете изреченията, намръщи се недоумяващо, но изпълни нарежданията.
„Сега намери малко памук и лепенка. Закрий изцяло лявото ми око."
Брусар порови из чекмеджетата, намери необходимото и го залепи върху лявото око на Индианеца.
„Изобщо няма да говориш, докато не ти разреша. Ясно ли е?"
Придружителят му кимна, взе бележника и написа:
„Какво става? Защо да мълча? Какво ви е на окото?"
„Изпратиха ме тук със строго поверителна задача. Забранено ми е да ти обяснявам подробности, но е свързана с Оракула."
Повиканият лекар задумка с юмрук по заключената врата.
„Кажи му да почака - продължи да драска Индианеца. - Измисли нещо!"
Брусар отвори и се шмугна припряно в коридора. Върна се след минута.
„Добре", написа той. „Няма ли най-после да ми кажете какво става?"
Двете пера взе писалката.
„Докато ме инструктираха за задачата, случи се нещо и един ден ми се губи от паметта. Заспах в леглото си една нощ и се събудих чак 32 часа по-късно. От откъслечните спомени, които възстанових, стигнах до извода, че някой ме е обработил."
„По какъв начин?", попита младежът.
„Подозирам, че са присадили камера и аудиопредавател в главата ми."
„Но защо не докладвахте веднага на началниците си?"
„Защото не знам кой от тях работи за Оракула. Ако попаднех на него, щеше да ме ликвидира незабавно. Реших да не правя нищо, преди да пристигна на Хадес."
Брусар се вторачи в него и взе бележника.
„Ами ако грешите?"
„Ако греша, напразно съм ти причинил неприятности и се направих на глупак. Още никого не съм обвинил напразно. Но ако съм прав, значи в „Тайни операции" имаме предател."
„Защо да ви слагат камера и предавател?"
Индианеца сви рамене и започна да пише.
„Оракула може би проверява системите си за сигурност или иска да проучи всички хора на Хадес, или пък просто се надява чрез мен да стигне до секретна информация."
„И какво ще правим сега?", колебливо надраска Брусар.
„Сега ще доведеш някой доверен човек - може би приятелката си. Ще махнем присадките, докато онези си мислят, че още ме лекуват от натравяне."
Младежът се замисли и взе бележника.
„Преди малко говорих с друг лекар, но знам, че и тя е дежурна в момента. - Поумува още малко и продължи: - Ще трябва да й кажа какво става."
„Сигурен ли си, че няма да се разприказва?"
Брусар кимна.
„Добре, доведи я. Кажи й, че се налага да свърши работата по-бързо. Едва ли е нужно много време за промиване на стомаха."
Младежът се засмя.
„Ще я помоля да обяви, че се налага да ви даде приспивателно. Ще спечелим осем до десет часа."
Обърна се към вратата, но Индианеца го възпря с повелителен жест.
„Има още нещо. За камерата и предавателя се досетих, но може да открие и други устройства в главата ми. Кажи й да махне всичко."
Брусар кимна отново и излезе от стаята. Върна се след десет минути заедно с красива, но много сериозна млада жена. Тя побърза да извади молив от джоба си и започна да пише:
„Аз съм доктор Джил Хъксли. Даниел ми обясни положението и гарантира за вас."
„Тогава да не се размотаваме", безмълвно отвърна Индианеца.
- Постъпил сте крайно неразумно, господин Двете пера - изрече тя на глас. - Даниел ви е предупредил да не опитвате извънземните гозби.
Индианеца изпъшка.
- Няма никаква опасност за живота ви - продължи строгата хубавица, докато пишеше трескаво. - А имам още двама пациенти, които се нуждаят от неотложна помощ. Ще ви дам приспивателно, а като се освободя, ще махнем от стомаха ви излишъците.
Откъсна листа и му го подаде.
„Ще трябва да ви преместя в операционна зала. И щом ще пазим всичко в пълна тайна, ще помоля Даниел да ми асистира."
Брусар прочете бележката над рамото й и изведнъж пребледня.
„Колко време ви е нужно?", попита Индианеца.
„Ако наистина са присадили нещо в главата ви, ще мине около час, докато компютърът изгради триизмерен модел от сканирането. Същинската операция може да продължи от един до четири часа. Зависи колко дълбоко са поставени устройствата. Ако сте готов, кимнете и ще пратя санитари да ви преместят в операционната."
Двете пера наклони глава, легна по гръб и зачака.
След малко влязоха двама едри младежи, откараха го в операционната и се махнаха. Брусар не се отделяше от него, след десет минути се появи и Джил Хъксли.
„Защо се забавихте?", надраска Индианеца.
Тя му показа две обработени с химикал лещи и ги пусна в джоба си.
„Ако имате камера вътре, ще работи и докато сте в безсъзнание. Отначало очите ви ще бъдат затворени, но когато отстранявам камерата, тя ще записва ставащото. Щом се убедя, че имате такова устройство в главата си, ще си сложа тези лещи, ще изключа осветлението и ще оперирам само на инфрачервени лъчи."
„Добре се сетихте. Изобщо не ми хрумна."
„Няма нужда да ви упояваме преди самата операция. Сканирането няма да ви причини никаква болка."
Двете пера показа с жест, че е съгласен, и лекарката веднага избута носилката под голям уред, който като че беше съчетание между ковашка преса и грамадна камера.
„Много е важно да не мърдате поне двадесет секунди", написа Джил Хъксли.
Индианеца не посегна към молива, само й върна бележника и се вторачи нагоре. Машината забръмча тихо, дълбоко зад лещите на обектива личеше мътночервена светлинка. Той не усети нито болка, нито някакво физическо неудобство, след малко бръмченето спря и Брусар изтика носилката настрани.
Лекарката му махна с ръка да дойде при нея до контролното табло. Един по един екраните светваха, запълваха ги всякакви данни, които нищо не означаваха за Индианеца. Най-после на единия се появи триизмерна схема на главата му с три мигащи жълти светлинки - в лявото око, навътре в дясното му ухо и в основата на черепа.
„Имате ли представа какво е това?", попита Джил Хъксли. Сочеше третата точка.
Двете пера сви рамене и взе бележника.
„Не знам, но ми е в повече. Махнете го."
През следващия половин час младата жена сякаш не го забелязваше. Разглеждаше компютърното изображение на главата му под всевъзможни ъгли, отново и отново проверяваше кой е най-добрият начин да стигне до изкуствените присадки.
Накрая започна да пише.
„Мога да махна две от устройствата, но ще възникнат проблеми с онова в окото ви. Толкова сложно е свързано със зрителния нерв, че може да причиня непоправими вреди."
„Махнете го и ми сложете изкуствено око."
Тя поклати глава.
„Повредя ли зрителния нерв, само специалист може да ви замени окото с протеза. Не съм се занимавала с това досега. Сам трябва да решите. Или ще оставя камерата, или когато се събудите, ще виждате само с дясното око. Трета възможност няма."
Индианеца се замисли. Не го интересуваше особено дали Тридесет и две ще вижда какво прави. Главната му грижа беше да се отърве от миниатюрната бомба и покрай това да махне и досадния глас от главата си. Но вече бе измислил историята за пред тези двамата и ако искаше да съхрани зрението си, налагаше се да скалъпи отговор, който да не противоречи на досегашните лъжи.
След минута-две моливът в ръката му зашари бързо по бележника.
„По-добре не го пипайте. Няма как да си сложа ново око на Хадес, а докато изпълнявам задачата си, може би ще попадна в опасно положение, когато зрението е жизненоважно. Онези, които са поставили устройствата в главата ми, вече видяха лицето на Даниел и познават стаята ми. Ако се погрижа да не стоя много в посолството, едва ли предателите ще научат нещо, което още не знаят."
„Но Оракула ще вижда всичко видяно от вас - побърза да му напомни Джил. - Няма ли това да лиши от смисъл вашата работа?"
„Ще си сложа превръзка на окото - написа Индианеца и се усмихна на току-що осенилата го идея. - Ще я махам, само когато имам нужда и от двете си очи."
„Добре. И без това нямаше да ми е приятно да бърникам в око на инфрачервена светлина. Сега ще приготвя упойката."
Двете пера припряно измъкна бележника от ръцете й.
„Сетих се, че онова нещо в основата на черепа ми може да е презастраховка от страна на предателя, за да ме ликвидира, ако наближа опасно Оракула. Имате ли уреди, с които да го анализирате?"
„Съмнявам се."
„Щом е така, за по-сигурно го унищожете веднага."
„Да повредя ли и предавателя?",
„Не - отговори Двете пера. - Щом го махнете, става безопасен. А и може да ми подскаже кой е врагът. Запазете ми го."
Лекарката кимна.
„Свалете си туниката и легнете по гръб на масата. Упойката ще ви приспи почти мигновено."
„Има и още нещо. Наистина ми призлява от онова скапано месо. Можете ли и да ми промиете стомаха?"
„Да. Тези бълвочи са направо ужасни. Чудя се, че не се чувствате още по-зле."
Индианеца си свали туниката, подхвърли я на Брусар, който стоеше безпомощно отстрани. Легна на операционната маса.
Надигна се внезапно и протегна ръка към бележника.
„Не говорете и когато махнете предавателя от ухото ми. Твърде възможно е да има голям обхват."
„Помислих и за това", увери го Джил Хъксли и заговори на глас:
- Тъй и тъй го упоихме, няма да се мъчи излишно. Да се захващаме с работата, а когато се събуди с най-жестоките киселини в стомаха, може и да помисли дали следващия път да се държи по-умно в ресторанти за извънземни.
- Дано му е за урок, докторе - съгласи се Брусар с преправен глас.
Тя притисна пневматичния инжектор към ръката на Индианеца, който се опита да преброи от 100 назад.
Изпадна в безсъзнание, преди да си представи числото 98.