Динко Дочев беше отворил работилница за производство на мебели
и дограма. Беше наел работници да му работят, но си нямаше
пари за материали. Затова започна една игра с клиентите, която
те дълго време не разбираха, макар и партньори в нея. Вземаше
капаро от един, пък изпълняваше поръчката на друг. Неусетно
така се оплиташе, че сам се чудеше как да се измъкне…
А клиентите идваха, настояваха да видят до къде е стигнал
с поръчката им. Искаха да знаят и кога ще бъде готова. Но
не можеха да го хванат натясно. Той винаги имаше все някои
готов прозорец или врата, или шкафче, което им показваше.
Веднъж в работилницата влезе хубава, добре облечена жена.
Личеше, че не е от неговата черга. Беше поръчала боядисан
бюфет, но майсторът изглежда бе позабавил това. Когато тя
попита докъде е стигнала изработката, той показа “дежурното”
за случая шкафче.
– Ето, госпожа, това … След някой и друг ден ще бъде готово…
Само чакам да ми донесат боята. Слонова кост ще е…
– Майсторе, нали говорихме… Искам витрините резедаво…
– Тъй де, тъй де… ще сложим малко зелено и готово… Резедавото
така се прави…
Госпожата го поглежда неразбиращо и посочи несигурно към големите,-
по-големи от биволско око бяха - чепове по рамките на вратите.
– Майсторе, големи чепове има… Будаците са много големи.
– Чепове ли? Ами да… - и се сепна сконфузено, но това трая
по-малко от миг и се окопити.
– Чакайте бе, госпожа, чакайте! Вие… Вие нали имате кости?
- посегна, хвана я над лакета, като внимателно взе да я опипва.
- Вие нали имате кости бе, госпожа?
– Е, да-а-а-а…
– Имате я… Тогава? Ами и дървото има бе, госпожа! Чеповете
са кокалите на дървото!!!
