Кове Кольо Паляка гвоздеите и уж иска да бъде бърз като другите
майстори дограмаджии, но все не му спори работата. Пък правят
ковани врати, голяма поръчка, бърза. А Паляка след всеки забит
гвоздей се спира и гледа върха му, който е излязъл не там, където
трябва. Струва му се, че самият гвоздей показва зъби и се надсмива...
Е,по някой път работата потръгне, гвоздеите се забиват леко,
като в кашкавалена пита и му се иска да пее и свири, та да разберат
другите, че и той е нещо... Тъй де... Нищо, че е мебелист, а
те са дограмаджии... И той е равен с тях!
О-о-о, ето го пак!! Като че ли нещо се е изпречило пред гвоздея,
та е отклонил върха му да излезе навънка. Ядосва се Паляка,
грабва теслата и с настървение го измъква кавън. Тъй, както
баба му някога вадеше непослушното му зъбче...
– Какво, Паляк, пак ли се показа пустият му пирон? – пита бай
Диньо. Недоволно, но очите му са едни весели...
Уж се стреми Кольо да не го видят другите, за да не му се смеят,
ама... Може ли тук човек да се скрие?
– Пак... тия мръсни гвоздеи! От горена тел ли ги правят?!
Опитва се някак да се оправдае. Ама сам вижда, че това не става.
И му е черно пред очите!
– Знаеш ли, Паляк? Тука има течение! – подхвърля му Христо Кочев-Байрин.
– Вятъръат е силен и ги криви...
– Ха не се коси, де! – успокоява го Вълчо Киров. – Те, пироните,
са любопитно племе. Много им се иска да си видят майстора дето
ги кове... Та затова надничат от там, дето не ги очакваш...
Навежда засрамен глава Паляка, като разбира, че за всяка работа
се иска майсторлък.
Дори и един единствен гвоздей да ковнеш!...
