- Писна ми да чакам, гади ми се вече! - изръмжа Индианеца. Двамата с Брусар бяха в стаята му в посолството. - Май е време да си свърша работата.
- Но нали нямахте намерение да правите нищо, преди Свирача да се появи?
- Откъде да знам, че Сините дяволи не са го очистили още на някой от спътниците? Може изобщо да не дойде.
Индианеца пак скочи и закръстосва неспокойно из стаята, а Брусар се втренчи в него объркано. Не разбираше промяната, настъпила постепенно у лейтенанта през последните дни. Ставаше все по-раздразнителен и няколко пъти си позволи да избухне невъздържано. Тези странности просто не се връзваха с фасадата на хладнокръвен професионалист, с която Брусар вече свикна. Младежът сериозно се безпокоеше за психическото състояние на Двете пера.
- Къде е тоя, по дяволите? - изсъска Индианеца и блъсна с юмрук по стената. - Не мога да го чакам до безкрайност!
- Господине, не е определен никакъв краен срок за ликвидирането на Оракула - опита се да го успокои Брусар. - Поне не сте ми казал такова нещо.
- Имам си личен краен срок! - отсече Двете пера. - И почти стигнах до него.
- Личен срок ли? - озадачено повтори младежът.
- Млъкни и ме остави да помисля!
- Господине, мога да изляза, ако желаете.
- Излизай или стой, все ми е едно.
Мяташе се между стените още по-трескаво. Брусар го погледа още няколко минути, после се прибра в своята стая, разтревожен от състоянието на своя нов началник.
Накрая Индианеца спря пред компютъра и го зяпна, сякаш го виждаше за пръв път. Подивелият му поглед се избистри и той седна спокойно в креслото.
- Компютър, включи се!
- Работя - уведоми го машината.
- Провери всички бази данни на планетата и ми кажи дали Джошуа Джеремая Чандлър, известен още като Свирача, вече е пристигнал на Хадес.
- Проверявам... не е известно.
- Мамка му! - промърмори Двете пера.
Тъкмо да скочи от креслото, когато прозрението го споходи.
- Компютър! - кресна в същия миг.
- Да?
- Като те питах досега, отговаряше ми с „не". Защо сега отговори: „Не е известно"?
- Защото във военната база Полид Креба е кацнал кораб с човек на борда, но не успях да установя неговата самоличност.
- Той трябва да е! - възкликна Индианеца. - Арестуван ли е?
- Не е известно.
- Няма значение. Ако са го опандизили, ще си изгние в килията и няма защо да чакам повече. А ако не са, явно ги е убедил, че е безвреден, и вече се движи свободно по планетата. Значи трябва да нанеса удара още тая нощ.
Машината не отговори, защото не й бе зададен въпрос.
- Изключи се - нареди Двете пера.
Екранът угасна, а мъжът излезе и отиде при Брусар.
- Тая нощ ще се развихря!
- Сигурен ли сте, господине? - смутено попита младежът.
- И още как! Чандлър е кацнал на Хадес!
- Това установено ли е?
- Компютърът потвърди.
- Компютърът потвърди, че Чандлър е на планетата? Тогава защо името му липсва в нашите имиграционни списъци?
- Приземил е кораба си във военна база на Сините дяволи.
- Но защо?!
- А аз откъде да знам! - троснато отвърна Индианеца. - Той е тук, от нищо друго не ми пука.
- Какво име използва?
- Не знам.
Брусар се намръщи.
- В такъв случай едва ли е сигурно, че това е Свирача.
- Кой друг би кацнал в тази адска дупка, без да мине през митницата и имиграционните власти? - Индианеца се запъна изведнъж. - Ще имам нужда от твоята помощ.
- Господине, не искам да проявя нито непочтителност, нито пренебрежение към вашия чин, но предлагам първо да се подложите на психологически тест.
Яростният поглед на Двете пера почти го опари физически.
- Какви ми ги плещиш? Да не мислиш, че съм се побъркал?
- Не, господине. Но напоследък се държите странно.
- Скоро ще се оправя - обеща Индианеца.
- Вие сте изнервен и раздразнителен, станахте и разсеян - неумолимо продължи младежът. - Струва ми се, че не е разумно в такова състояние да действате срещу Оракула.
- Всичко ще бъде наред - настоя Двете пера, положил мъчителни усилия да уталожи гнева си и разяждащия го порок. - Повярвай ми!
- Само бих искал да ви прегледа щатният ни психолог.
- Няма да ми каже нищо ново. Чуй сега - тая нощ ще се размърдам, с тебе или без тебе, но ще ми облекчиш живота, ако дойдеш с мен. Само ме закарай до мястото, където бяхме миналия път. За останалото ще имам грижа аз. - Той погледна строго младежа. - Е, излизаш ли от играта?
Брусар въздъхна примирено.
- Не мога да ви пусна сам.
- Добре. Щом се смрачи, тръгваме.
Младежът понечи да излезе.
- Има още нещо - спря го Индианецът.
- Моля?
- Ценя твоята загриженост и разбирам, че ми желаеш само доброто... Но ако ти или някой друг се опитате да ме спрете, ще се убедите колко ме бива като убиец.
Брусар се изопна в цял ръст.
- Това беше излишна забележка, господине - изрече с достойнство.
- Да се надяваме.
На свечеряване потеглиха с колата. Поеха по главното шосе, водещо извън града, без да бързат. След двайсетина минути идващите насреща коли съвсем се разредиха, а след още половин час изчезнаха напълно.
- Нищо не ми изглежда познато - промърмори Индианеца, присвил очи към страничния прозорец. - Къде са всичките ония скали?
- Ще стигнем там чак след четиридесет минути.
Двете пера се свлече в седалката и затвори очи.
- Господине, още не сте ми казал какъв е планът ви за тази вечер - напомни Брусар.
- Знам.
- Но поне имате план, нали?
Двете пера се тупна по туниката.
- Всичко необходимо е тук.
- Оръжие ли носите?
Индианеца се засмя.
- Нося и оръжие.

29

---

Двама въоръжени Сини дяволи влязоха в стаичката и мълчаливо поведоха Ледения по дълъг тъмен коридор, после по стръмно наклонена рампа, минаха по втори коридор и накрая спряха пред широка врата, където ги чакаше Праед Тропо.
- Мендоса, тя иска да говори с вас.
- Досетих се.
- Не я доближавайте!
- Не разбирам.
- Ще разберете.
Военачалникът тихо изрече команда, вратата се отвори и откри огромна, разкошно обзаведена стая. Стените бяха дълги почти петнадесет метра. Имаше легла, кресла, бюра, маси, дори холоекран - всичко тук беше предназначено да се използва от човек.
А единствената обитателка на стаята стоеше на десетина метра от Ледения - висока, стройна, с тъмноруса коса и бледосини очи, които сякаш гледаха през него към скрита тайна, която само тази жена можеше да съзре.
- Добре дошъл във владенията ми.
- Здрасти, Пенелопа.
- Познавате ли я? - изненада се Праед Тропо.
- Срещали сме се много отдавна - отвърна Ледения.
- Не очаквах да те видя отново - каза Оракула. - Мислех, че ще умреш там, където те оставих, но тогава бях още малка и способностите ми не бяха съзрели достатъчно.
- Вече си пораснала.
- Да, пораснах - отвърна тя разсеяно, като че му отделяше само малка частица от вниманието си. - Виждам нещата по-ясно, по-ярко, а и ги тълкувам правилно.
- Що за неща виждаш?
- Каквито биха те побъркали за миг, ако ти се явят... Милиони възможности, всички борещи се за съществуване. Трилиони случки, очакващи да им позволя да се сбъднат.
- Съжалявах те, когато беше момиченце - промълви Ледения. - Съжалявам те и сега.
- Спести си чувствата - грубо каза Пенелопа. - Не бих си разменила мястото с тебе.
Той се вгледа в тънката линия на три метра пред краката му и забеляза, че минава и по стените и тавана.
- По-точно казано, дори да искаше, не би могла да застанеш на моето място.
Тя се усмихна.
- А, говориш за силовото поле.
- Това ли било...
- Да, задържа ме вътре, но в същото време задържа отвън тебе... и другите.
- Кои други?
- Не се прави на тъпак. Не ти подхожда.
- За убиеца Чандлър ли говорите? - намеси се Праед Тропо.
- Може би - изрече Оракула и се обърна към Синия дявол. - Сега трябва да ни оставиш сами.
Той веднага се присъедини към двамата си войници зад вратата, която се затвори след секунда.
- Пенелопа, откога си затворена тук?
- Защо смяташ, че съм затворничка?
- Можеш ли да напуснеш тази стая?
- Ще мога... след време.
- Но не точно сега, нали?
- В момента нямам желание да изляза.
Той я огледа мълчаливо.
- Променила си се - каза след малко.
- Пораснах - отново натърти Оракула.
Старецът поклати глава.
- Вече е трудно да се каже, че си човешко същество.
- Я ме виж! - Тя се завъртя пред него. - Не изглеждам ли като всяка млада жена?
- Другите млади жени обикновено съсредоточават вниманието си върху това, което говорят или слушат. А ти си с часове, дори дни пред всеки друг, нали? Нашето настояще за тебе е минало. Изричаш думи, вече познати за тебе отпреди идването ми.
- Твърде прозорлив си. Радвам се, че те доведох тук.
- Дойдох по своя воля. Ако това служи на целите ти, дължи се на случайно съвпадение.
- Мисли каквото си искаш - Пенелопа рязко се обърна наляво.
- А това защо го направи? - попита Ледения.
- Твоят приятел Свирача идва насам. Пристигна преди три дни, скрит в товарния отсек на кораб. Измъкна се от космодрума през нощта. И вече знае къде съм. Ако бях останала на мястото си, един от моите служители щеше да го разпознае, преди да е напуснал Куичанча.
- И ти с едно завъртане му помогна да остане незабелязан? - усъмни се Ледения.
- Слушай, има безбройни варианти на бъдещето. Възможностите ми да му въздействам са ограничени, но поне във всяко бъдеще след това завъртане той напуска града, без да му попречат.
- Но как е възможно едно движение да повлияе на събития, предстоящи на сто и петдесет километра оттук?
- Не знам отговора на въпроса „защо и как", но пък знам Истината - ведро отвърна Оракула. - В тази вселена на причини и следствия аз съм Причинителката, а волята и постъпките ми избират следствията.
Старецът се вторачи безмълвно в нея.
- Защо ме гледаш толкова особено?
- Защото се чудя.
- На мен ли?
Той поклати глава.
- Не, на себе си.
- Обясни ми, моля те.
- Защо да си хабя думите? Ти вече знаеш какво ще ти кажа.
- Знам милиони думи, които би могъл да кажеш. Не искам да ги прехвърлям през ума си.
- Добре. Учудих се на реакцията си спрямо тебе.
- И каква е?
- Последния път, когато те видях, ти причини смъртта на човек, който ми беше много скъп. Направо я уби, а мен осакати. Въобразявах си, че те мразя. Мислех си, че ако те срещна отново, ще ме обземе само желанието да те стисна за гушата и да те удуша.
- Значи не е така?
- Не. Мразех едно момиченце, което убиваше от капризна ревност... но ти вече не си онова момиченце. Не са ти останали никакви чувства. Не знам дали приличаш по нещо на хората. Вече си само една природна стихия. И нищо друго. - Старецът въздъхна. - Никой не мрази урагана за това, което причинява. Разбрах, че не мога да мразя и тебе.
Тя го гледаше любопитно, но не му отговори.
- Все пак това не означава, че не трябва да бъдеш възпряна - продължи Ледения. - Когато ветровете набират скоростта на урагани, ние ги разпръскваме в атмосферата. Когато йонна буря доближи обитаема планета, ние неутрализираме заряда й.
- Не можеш да ме спреш - изрече Пенелопа, а в гласа й се прокрадна само сянка на присмех. - Трябваше вече да си разбрал това.
- Някой вече те е обуздал. Или все пак можеш да дойдеш в моята половина на стаята?
- Досега не исках да изляза - кротко отвърна тя. - Но вече искам и скоро ще уредя това.
- Как ли са успели да те затворят тук?
- Бях неопитна и наивна.
- Съгласен съм, че може и да си била неопитна. Но ми е трудно да повярвам, че някога си била наивна.
- Вярно е. Дойдох тук с Лъжекостенурката. Спряхме да презаредим с гориво на път за планета, където трябваше да порасна, защитена от всякакви външни влияния, да се науча как да си служа със силата си. - Тя млъкна за момент. - И тогава направих грешка.
- Каква?
- Видях, че корабът ще се повреди, ако не бъде сменен един малък уплътнител, и позволих на местните жители да чуят разговора ми с Лъжекостенурката. Ако си спомняш, той просто се прекланяше пред мен. Веднага взе да настоява пред механиците да подменят незабавно дефектния уплътнител. Когато те откриха, че наистина е трябвало да направят това, казаха ни, че техните кораби имали съвсем различно устройство, затова трябвало да почакаме няколко седмици, докато доставят този детайл. Способностите ми още не бяха достигнали зрелостта си, затова не прозрях достатъчно далеч в бъдещето и не разбрах, че нищо не се канят да доставят. Доверих им се.
- И тогава те затвориха тук?
- Обясниха, че било заради безопасността ми. Така си е - призна Пенелопа. - Както аз не мога да мина през полето, не можеш и ти. - Тя отново се поколеба, сякаш й беше много по-трудно да си спомни миналото, отколкото бъдещето. - На другата сутрин вече се бях досетила, че сме затворници. Но понеже и без това не изгарях от желание да отида в света на Лъжекостенурката, а тук задоволяваха всичките ми потребности, мястото ми се стори не по-лошо от всяко друго, за да набера сили.
- А защо помогна на Сините дяволи срещу Демокрацията? Едва ли са ти по-мили от Лъжекостенурката.
- Помислиха, а вероятно още си мислят, че им помагам с надеждата някой ден да заслужа свободата си, но всъщност ми дадоха възможност да проверя доколко се е развила дарбата ми. А аз нямам никаква причина да желая доброто на Демокрацията. Нейни хора ме откъснаха от моите родители и се опитаха да ме превърнат в лабораторно животинче, което послушно изпълнява всяка заповед. Пак Демокрацията изпрати по петите ми десетки ловци на глави, когато избягах. Не, няма за какво да я обичам. - Погледът й срещна очите на Ледения. Отново му се стори, че тя гледа през него в идните месеци и години. - Трябва да ти кажа, че имам някои планове спрямо Демокрацията, наистина занимателни и забавни планове.
- Вярваш ли, че вече си готова да ги осъществиш?
- Отдавна пораснах. Вече не съм нито Пенелопа Бейли, нито Гадателката на Лъжекостенурката. Сега съм Оракула и е време да изляза на воля в галактиката.
- А какво стана с Лъжекостенурката?
- Умря.
- Как?
- Какво те засяга?
- Любопитно ми е. Мисля, че си могла да му запазиш живота, ако си искала.
Жената се усмихна. На такова лице усмивката трябваше да е много привлекателна, но от нея по-скоро лъхаше студ.
- Да, наистина си прозорлив.
- Нима си се уморила да те обожават?
- Че кой бог се уморява от преклонението пред него?
- Как умря Лъжекостенурката?
- Занимаваха го само мислите какво бих могла да направя за неговия нищожен свят. Единствено за това говореше. Все ме подканяше да избягаме и да отидем на неговата планета. Накрая стана много досаден.
- И какво се случи тогава?
- Един ден сърцето му спря.
- Разбира се, ти си го накарала да спре.
- Все още не разбираш - упрекна го Оракула и тъжно поклати глава. - Аз не предизвиквам събитията. Аз избирам бъдещето, в което вече са се случили.
Ледения се намръщи.
- Това ми прилича на парадокс.
- Защо?
- Защото нищо не може вече да се е случило, ако виждаш бъдещето.
- Може би е така в твоето бъдеще. Но ти си само човек.
Тя вдигна лявата си ръка над главата и остана в тази поза около пет секунди.
- Сега какво бъдеще избра? - попита Ледения.
- Тази нощ ще събера ведно множество възможности. Но както и да ти обяснявам, не си способен да ме разбереш.
- Опитай все пак.
- Предпочитам просто да те използвам.
- И как ще стане това?
- Време е да се махна от този затвор, а ти ще изиграеш важна роля в освобождаването ми.
- Не и ако мога да ти попреча с нещо.
Пенелопа се засмя развеселено.
- Само че си безпомощен. Затова си тук, на това място, в този миг.