Майк Резник
Оракула
|
|
Майк Резник
|
Оракула
|
|
|
Беше време на гиганти.
Те нямаше как да се разгърнат в задушаващите граници на Демокрацията, която постепенно се разпростираше над цялото човечество. Затова се отправяха към далечните и безплодни светове на Вътрешната граница, привлечени от яркото галактическо ядро, както пеперудите от светлината.
Повечето от тях, разбира се, изглеждаха като нормални хора, но въпреки това бяха гиганти. Никой не знаеше защо се бяха появили в такова изобилие точно в този момент от човешката история. Вероятно са били необходими на галактиката, пренаселена с малки хора, обзети от своите малки мечти. Сигурно това се дължеше и на суровия блясък на самата Вътрешна граница, защото тя не бе място за обикновени мъже и жени. А може би просто бе дошло време една раса, на която през последните векове липсваха гиганти, да започне да ги създава отново.
Каквато и да бе причината, те достигнаха далеч зад пределите на изследваната галактика и посяха човешкото семе на стотици нови светове. И между другото пораждаха цикъл от легенди, които не ще умрат, докато има хора да разказват за героичните им дела.
Разказват за Скитника Джоунс, стъпил на повече от петстотин нови свята. Той никога не бе сигурен какво търси, но винаги знаеше, че още не го е намерил.
Или за Свирача, който нямаше друго име и бе убил повече от сто човека и извънземни.
Има легенди и за Петъчната Нели, която превърна своя публичен дом в болница по време на войната със сетите, за да го види провъзгласен за светилище от същите хора, които се опитваха да го затворят преди това.
Разказват още за Джамал - той не оставяше отпечатъци нито от пръсти, нито от стъпки, но бе ограбил дворци, които и до днес не знаеха, че са ограбени.
Или за Залагащия светове Мърфи, който по различно време бе притежавал девет свята със златни мини и бе загубил всички на хазарт.
Разказват и за Костолома Бен Ами, който се беше борил с извънземни за пари и убиваше хора за удоволствие. За Маркиз Куинсбъри*, който не признаваше никакви правила в боя, и за Белия рицар - албинос, убиец на петдесет човека. Или за Сали Камата и Вечното хлапе, което, достигнало деветнадесет години, бе престанало да расте през следващите две столетия. Съществуваха още Бейкър Катастрофата, който караше цели планети да треперят под краката му, и екзотичната Перла от Маракайбо, и Алената кралица, чиито грехове бяха заклеймени от всяка раса в галактиката. Имаше още Дядо Коледа, и Едноръкия бандит със смъртоносната си ръка-протеза, и Майката Земя, и Гущера Малой, както и измамно благовъзпитаният Гробаря Смит.
Всичките бяха гиганти.
Но все пак съдбата на една жена беше да стои над всички тях, да се разпорежда с живота на хората и световете, като че ли са играчки в ръцете й, да пренапише историята и на Вътрешната, и на Външната граница, на Спиралния ръкав и дори на самата всесилна Демокрация. В различните етапи на своя кратък, но бурен живот тя бе известна като Гадателката, Оракула или Пророчицата. По времето, когато излезе на галактическата сцена, само неколцина оцелели знаеха истинското й име, родната й планета или историята на ранния й живот, както често става с гигантите и легендите.
Но тя имаше произход, история, истинско име и дори някакво подобие на детство.
Ето нейната история.Първа част
КНИГА НА СВИРАЧА
1
Истинското му име беше Карлос Мендоса, но толкова отдавна не го използваше, че му се струваше почти чуждо.
Тук, по Вътрешната граница, из слабо населените светове между разпрострялата се нашироко Демокрация на хората и Галактическото ядро, мнозина сменяха имената си често и небрежно, както събратята им по по-цивилизованите планети се преобличаха всеки ден. Мендоса бе вършил най-различни неща през шестдесет и петте години на своя живот и искаше да забрави някои от тях, а нямаше нищо против враговете му да не си спомнят други. Затова се бе представял с какви ли не имена. Но едно му хареса и свикна с него - Ледения.
Някои хора уверяваха, че станал известен като Ледения, защото някога притежавал планета, цялата покрита с глетчери, дебели поне километър. Други възразяваха, че дължал този прякор на хладнокръвието си като убиец. Намираха се и такива, които пробутваха измислицата, че страдал от рядка болест, заплашваща да го довърши чрез понижаване на телесната температура, затова се заселил на горещия пустинен свят Последен шанс.
На Ледения не му пукаше какво съчиняваха хората за произхода на името му. Всъщност не го интересуваше почти нищо. Естествено, грижеше се да не изпитва недостиг на пари. Стараеше се и никой да не оспорва влиянието му като собственик на „Краят на пътя" - единствената таверна на Последен шанс. Но с годините постепенно стана равнодушен към почти всичко друго.
Освен към слуховете и клюките.
Миньори, търговци, изследователи, търсачи на приключения и ловци на глави спираха на Последен шанс да презаредят корабите си или да си попълнят запасите, да регистрират териториални претенции или искания за концесии. Понякога чакаха тук някое съобщение или награда. Всички идваха в „Края на пътя" и, разбира се, приказваха. Ледения никога не задаваше въпроси, не споделяше информация, но слушаше внимателно и се случваше нехайно изтървана реплика да предизвика мимолетно оживление на иначе безстрастното му лице. Тогава изчезваше за седмица или за месец, после се връщаше на Последен шанс също толкова внезапно. Пак си седеше зад бара и се заслушваше в клюките, в самохвалствата и цветистите истории, в разказите за спечелени и пропилени богатства, за победи и провали, а на лицето му не трепваше нито едно мускулче.
Малцината, които се отнасяха с искрено дружелюбие към него, все някога се престрашаваха да го попитат какво точно очаква да чуе и какво търси по време на редките си отсъствия от планетата. Ледения любезно отклоняваше въпросите, защото въпреки мрачната си слава той беше човек с добри обноски. След малко вече седеше до друга маса и слушаше поредната история на някой пътешественик.
Във външността му нямаше нищо изключително. На ръст беше с три-четири сантиметра по-нисък от обичайното, тежаха му десетина излишни килограма, косата му вече се разреждаше на темето и сивееше по слепоочията. Когато ходеше, накуцваше забележимо. Повечето хора предполагаха, че единият му крак е протеза, но не го питаха, а и той не беше склонен да обяснява. Гласът му не беше мощен или хипнотичен, но ако Ледения кажеше нещо на Последен шанс, малцина се осмеляваха да не изпълнят желанията му (и никой нямаше шанса да му противоречи втори път).
Беше прочут из цялата Вътрешна граница, но едва ли някой знаеше на какво се дължи тази слава. Разбира се, бе убивал хора, но това едва ли би го направило знаменитост в светове, където цареше беззаконие. Носеше се и слух, че някога изпълнявал секретни задачи, възложени му от Демокрацията, но точно заради потайността на подобни занимания никой не можеше да потвърди или отрече това. Преди четиринадесет години бе скитал месеци наред далеч от Последен шанс и му приписваха изтребването на стъписващ брой ловци на глави, но и за това никой не беше сигурен. Подробности не се знаеха и малцина бяха склонни да повярват на легендата.
Но една жена чу историята и не се усъмни в нея. След множество неуспехи и преследване на лъжливи следи намери най-сетне Ледения в убежището му на Последен шанс - на половин галактика от разкоша и човешкото гъмжило на Демокрацията. Жената наближаваше средна възраст, имаше сини очи и коса с бледопясъчен цвят. Малка издатина на носа Ј подсказваше, че е бил чупен преди години, а и зъбите Ј бяха прекалено равни и бели, за да са истински.
Когато влезе в „Краят на пътя", завари обичайната тълпа от герои и несретници, от хора и извънземни. Тук бяха седем канфорити, двама лодинити, двама домариамци, имаше и трима представители на раси, каквито не бе срещала досега. Обмяната на веществата им едва ли би понесла течните примамки, предлагани от бара. Явно чакаха отварянето на голямото казино, където имаше почти тридесет маси и множество екзотични игри на късмета. Малка табела, написана на какви ли не човешки и нечовешки езици, известяваше, че този щастлив миг ще настъпи по залез слънце.
Над дългия барплот от масивна дървесина се зъбеха четири глави на странни хищници, а в стъклена витринка до гишето за обмяна на валути се пазеше оръфан лист със стихотворение, написано от ръката на Черния Орфей - странстващия поет на Вътрешната граница, отбил се на Последен шанс преди около две столетия.
До бара и около масите се бяха настанили двайсетина човека - някои в пъстри скъпи одежди, други в тъмнокафяви или сиви дрехи, типични за миньорите и самотните търсачи на ценни минерали. Никой не се обърна, когато жената влезе, огледа помещението и се насочи към бармана.
- Търся един човек, наричат го Ледения - каза тя. - Тук ли е?
Мъжът кимна.
- Ей го там, седнал е до прозореца.
- Дали ще има нещо против да поговори с мен?
Барманът се засмя.
- Зависи от настроението му. Но непременно ще ви изслуша.
Жената му благодари и тръгна към масата на Ледения, като се постара да заобиколи отдалеч извънземните.
- Може ли да седна при вас?
- Настанете се удобно, госпожо Бейли - покани я той.
Тя го изгледа учудено.
- Познавате ли ме?
- Не. Но научих името ви.
- Как?
- Нали трябваше да се представите, когато поискахте радарно насочване за кацане на планетата. А никой не стъпва на Последен шанс без мое разрешение.
-Ясно - промълви жената, седна и се вторачи в човека отсреща. - Не мога да повярвам, че ви намерих най-накрая!
-Не съм се губил, за да ме намерите, госпожо Бейли - изрече той равнодушно.
-Може и така да е, но аз ви търся вече четири години.
-И каква важна причина ви накара да посветите четири години от живота си на издирването ми?
- Казвам се Бетина Бейли... - започна да обяснява жената.
- Знам.
- Това нищо ли не означава за вас?
- А трябва ли?
- Щом фамилията Бейли не ви подсказва нищо, значи съм загубила напразно твърде много време.
- Досега не бях чувал името Бетина Бейли - сподели той с равен глас.
- До мен стигнаха слухове, че може би сте познавал дъщеря ми.
- Продължавайте - подкани я Ледения.
- Казва се Пенелопа.
Той извади малка пура от джоба си.
- И какво по-точно сте чула?
- Че я познавате и тя дори е прекарала известно време на Последен шанс.
- Госпожо Бейли, това беше преди четиринадесет години. - Ледения запали пурата си. - Оттогава не съм я виждал. - Сви рамене. - Откъде да знам, може вече да е мъртва.
Бетина Бейли го гледаше, без да трепне.
- Ако говорим за едно и също момиче, добре ви е известно, че това е невъзможно.
Ледения също задълго се взря в очите Ј, сякаш обмисляше казаното току-що. Накрая дръпна още веднъж от пурата и кимна.
- Да, говорим за едно и също момиче.
- Сега трябва да е на двадесет и две години.
- Съвпада - съгласи се той.
Бетина Бейли се поколеба, но продължи:
- Чувала съм и други слухове.
- Например?
- Че живеела при извънземни.
- При един извънземен - поправи я Ледения.
- Значи ви е известно къде е тя сега?
Той поклати глава.
- Не. Само знам с кого беше последния път, когато я видях.
- Освен това научих, че отделяте много време и внимание да я търсите - продължи Бетина Бейли.
Мъжът не отговори. Погледът му не издаваше нищо.
- И знаете за нея повече от всеки друг - настоя жената.
- Вероятно - съгласи се Ледения.
- Не е само вероятно. Това е факт.
- Добре, нека е факт. И какво?
- Искам си дъщерята.
- Госпожо Бейли, моля да ме извините, че ви натяквам, но май доста години са минали, докато стигнете до това решение.
- Търся я вече шестнадесет години... Отне ми я Демокрацията, а тя обхваща десетки хиляди светове. Търсих повече от десетилетие и похарчих почти всички пари, оставени ми от моя покоен съпруг, за да науча поне, че не е там, а някъде във Вътрешната граница.
- Госпожо, момичето беше във Вътрешната граница преди четиринадесет години. Сега може да е където и да било - във Вътрешната граница, в Пръстена, в Спиралния ръкав, във Външната граница, дори да се е върнала в Демокрацията. С нейните възможности няма да Ј е трудно да се скрие от всекиго.
- Тя е във Вътрешната граница - настоя упорито Бетина Бейли.
Ледения се вторачи в нея. Вече не успяваше да прикрие напълно събудения си интерес.
- Защо сте толкова сигурна?
- Когато решите да говорите откровено с мен, ще ви отвърна със същото - каза жената. - Засега ще трябва да ми повярвате без доказателства, че знам точно къде е.
Той замълча.
- Добре - промърмори накрая. - Вярвам ви, че знаете къде е.
Тя кимна.
- Искам да се върне при мен.
- И искате да се върне при вас - сговорчиво повтори Ледения. - Но защо дойдохте при мен? Защо не отидохте направо при дъщеря си и не я отведохте у дома?
- Не е толкова лесно. Може и да не ме познае, освен това е прекарала почти целия си живот сред извънземни. Току-виж, не поиска да дойде с мен.
- Отдавна е пораснала - отбеляза Ледения. - Има право да избира.
- Готова съм да приема нейния избор - увери го Бетина Бейли. - Само че не искам да Ј влияят някакви чужди на расата ни твари.
- Знам само за един извънземен с нея.
Жената поклати глава.
- Тя живее на планета, населена не от хора.
- Коя?
- Ще ви кажа, когато се споразумеем.
- За какво?
- Искам от вас да ми я върнете.
- Ако се съмнявате, че ще дойде с вас, защо си въобразявате, че ще бъде по-склонна да тръгне с мен?
- Вече ви казах - постарах се да науча за вас, каквото можах. Имате опит с извънземните и знаете кое как е по Вътрешната граница. Ако имате нужда от помощ, ще знаете как да си я осигурите.
Ледения я изгледа замислено.
- Госпожо Бейли, това може да ви струва доста пари.
- Колко?
- Един милион долара Мария Тереза и още един милион, когато си свърша работата.
- Долари Мария Тереза? - Тя се намръщи. - Мислех, че имат стойност само в звездната система Корвус. Какво не им е наред на кредитите?
- Госпожо, тук нямаме вяра в устойчивостта на Демокрацията. А доверието ни в нейните пари е още по-слабо. Не приемаме плащане в кредити. Ако не можете да обмените кредити за долари Мария Тереза, ще се съглася и на двойно по-голяма сума в рубли Нов Сталин.
- Ще ви платя в долари.
- Кога?
- Ще уредя прехвърлянето на сумата тук за три дни.
- Значи и аз ще задвижа нещата след три дни - отвърна Ледения.
- Какво означава това?
- Ще избера този, от когото ще поискам да намери вашата дъщеря.
- Но аз си представях, че вие ще отидете да я намерите.
Той поклати глава.
- Госпожо Бейли, тя ме познава и не вярвам много да ми се зарадва.
- Избрах ви точно защото тя ви познава!
- Това не е непременно предимство, когато някой си има вземане-даване с дъщеря ви - сухо отбеляза Ледения. - А сега ми кажете къде е тя.
Бетина Бейли поумува, после сви рамене.
- На Алфа Крепело III.
- Не съм чувал за този свят.
- Намира се в звездния куп Кинелус.
- И защо сте убедена, че тя е там?
Жената се приведе напред и се взря напрегнато в очите му.
- И двамата знаем, че моята дъщеря притежава рядка дарба.
- Слушам ви.
- До Делурос VIII стигна мълвата, че на Алфа Крепело III живее една жена. Погрижили са се това да не стане общоизвестно, но аз подкупих правителствени чиновници. Изглежда никой не е наясно дали жената работи доброволно за расата на Алфа Крепело III, или е тяхна затворничка, но там я наричат Оракула... Ако трябваше да избера друго име за Пенелопа, едва ли бих се сетила за по-подходящо.
- С това ли се изчерпват сведенията ви? - учуди се Ледения. - Нямате описание? Не сте се свързвала с нея или с някого, който я познава?
- Да, само това знам - призна Бетина Бейли. - Системата Алфа Крепело не е част от Демокрацията и почти не поддържа търговски връзки с нея. Бяха ми нужни две години, за да се уверя, че Оракула е човек, и минаха още две, докато установя, че е жена.
Ледения я изгледа изпитателно.
- Госпожо Бейли, съзнавате ли колко малка е вероятността тази жена да е вашата дъщеря?
- Вече шестнадесет години събирам сведения късче по късче - отвърна тя. - Може да остарея и да умра, преди да натрупам достатъчно доказателства. - Тя се запъна за миг. - Е, договорихме ли се?
Само за секунда старателно критите силни чувства промениха лицето му, после то отново застина в маска на безразличие.
- Договорихме се.
2
На звездните карти планетата бе отбелязана като Бойзън III. Тук я наричаха Светът на Французина.
Отначало бе дива гъста джунгла, изобилстваща с екзотични животни. После дойде Човекът, изтреби повечето зверове, повали дърветата, изора земите и я превърна в процъфтяващо грамадно стопанство, снабдяващо с храна всички миньорски светове в околните звездни системи. Но за някакви си двайсетина години местните вируси умориха докараните месодайни животни и сложиха край на отглеждането на внесените жито и ечемик. Заселниците бяха принудени да се преместят другаде и през следващите шест века Бойзън III се върна бавно към естественото си състояние на джунгла.
После дошъл Французина. Разправяха, че през целия си живот снабдявал зоопарковете на Демокрацията с извънземни животински екземпляри и накрая се оттеглил на тази планета, за да прекара последните си години в лов за удоволствие. Построил грамадна бяла къща на брега на широка река, поканил неколцина приятели при себе си. Постепенно се разчуло за великолепните им преживявания и на планетата започнали да се организират доходоносни ловни експедиции.
Всичко това било преди повече от две столетия. Оттогава Светът на Французина не се променил много, само че дивите животни отново се срещаха рядко и бяха останали само шепа егери, а другите върлуваха по новооткрити планети, където техните клиенти можеха да попълват колекциите си от трофеи без прекомерни усилия.
По приблизителни оценки хората тук не наброяваха повече от двеста. Един от тях, за когото твърдяха, че е последният роден на планетата, се бе преместил в къщата на Французина и дори бе разчистил частна площадка за кацане до реката.
Името му беше Джошуа Джеремая Чандлър. Като съвсем млад мъж се бе прочул с ловните си подвизи, но никой не бе го виждал на сафари поне от десетина години. Отначало на Света на Французина, после и в околните планетни системи стана известен като Свирача, защото имаше навика да подсвирне на преследваното животно, за да привлече вниманието му миг преди да го простреля. Беше затворен, дори потаен човек, не проявяваше словоохотливост нито за делата, нито дори за мислите си. Случваше се да отсъства дълго от планетата, а финансовите си операции поверяваше почти изцяло на банки в други светове. Тук не се получаваха нито писма, нито радиограми за него, макар че от време на време някой малък кораб кацаше на площадката до реката.
Последен посетител засега беше Ледения, който излезе от кораба си и тръгна нагоре по дългата виеща се пътека към къщата. Веднага усети, че се изпотява от жегата и влажния въздух, чудеше се защо ли някой би предпочел подобен климат. Смачка с длан голямо пурпурно-златисто насекомо, впило се във врата му, и почти настъпи рогато влечуго със зловещ вид, което побърза да се шмугне в храсталака. Ледения триеше неспирно лицето си с кърпа.
Изкачи се по каменните стъпала и се озова на широка тераса над реката. Личеше, че водата гъмжи от живот - грамадни водни бозайници, изящни водни змии, дълги грозни влечуги плуваха сред ята пъстри риби, носещи се близо до повърхността. Дърветата по отсрещния бряг бяха изсечени, за да се виждат от верандата слизащите на водопой разнообразни тревопасни. Ниско над водата се рееха гъсти облаци от пеперуди, по просеката важно крачеха дългокраки птици, други пък се гмуркаха в плитчините и търсеха дребни рибки.
Остъклената врата се плъзна настрани и след миг на терасата излезе висок строен мъж с кестенява коса. Наглед беше на около тридесет и пет години. Носеше безлични кафяви дрехи с пришити навсякъде джобове. Широкопола шапка пазеше очите му от лъчите на яркото слънце.
- Както виждам, намери ме - рече Чандлър вместо поздрав.
- Свирач, не е лесно да те открие човек - отвърна Ледения.
- Е, ти поне си успял... Искаш ли да пийнеш нещо?
- Да, моля те.
- Не е зле да ти одера кожата за всяка поднесена чаша - ухили се Свирача, докато го водеше към вътрешността на къщата. - Не помня да си ми сипал нещо за сметка на заведението, когато идвах на Последен шанс.
- И никога няма да ти се случи - отвърна Ледения на усмивката му.
Влязоха в просторна стая. Хладният каменен под, дебелата мазилка на стените и широките стрехи на покрива възпираха успешно жегата да не проникне и тук. Имаше няколко кресла, покрити с кожи от местни животни, на земята беше просната кожата на голям хищник заедно с главата, имаше и малка библиотека за книги и дискове, подпространствена радиостанция и часовник от чудновато полупрозрачно вещество, което непрекъснато променяше цвета си. Стените бяха облепени с обяви за издирвани престъпници, поставени в рамки. Чандлър бе убил или заловил всеки един от тях.
- Интересни ловни трофеи си имаш - подхвърли Ледения и махна към стените.
- Хората са най-интересната плячка - съгласи се Свирача. Мина зад дървен плот и отвори малък хладилник. - Какво предпочиташ?
- Все ми е едно, стига да е студено.
Чандлър забърка два еднакви коктейла и му подаде едната чаша.
- Това може и да ти хареса.
Ледения отпи голяма глътка.
- Благодаря.
- Отнасям се любезно с клиентите - каза Чандлър и се вторачи в него. - И ти си клиент, нали?
- Поне потенциален. - Ледения се извърна да погледне отсрещния бряг. - Имаш ли нещо против да се върнем на терасата? Трудничко ми беше да се добера тук, но изгледът веднага ми хареса.
- Защо не?
Когато застанаха отвън, Ледения отбеляза:
- Сигурно ти е много удобно да си гърмиш вечерята оттук.
Чандлър сви рамене.
- Да, бих могъл, но никога не ловувам в радиус от десет километра наоколо. - Помълча и реши да обясни: - Някои животни са добри за плячка, други за забавление, а трети - за да им се любуваш. На тези само се любувам.
- Знаеш ли - промърмори гостът, - сетих се, че не видях никакви оръжия в къщата.
- О, оръжия имам предостатъчно - увери го Свирача. - Но не за да стрелям по животните край реката.
Крехка бяла птица кацна върху един речен бозайник и започна да кълве паразити от главата му.
- Това място винаги ми липсва, когато пътувам - промълви Чандлър, облегнал се на парапета. - Ако приема поръчката ти, колко дълго ще трябва да отсъствам?
- Няма да те лъжа - каза Ледения. - Задачата не ми изглежда нито лесна, нито бърза.
- И в какво се състои? - попита Свирача, без да отделя поглед от реката.
- Още не съм сигурен. - Домакинът вдигна вежда учудено, но замълча. - Чувал ли си за Пенелопа Бейли?
- Мисля, че всеки е чувал, поне преди десетина-петнайсет години - отвърна Чандлър. - Предлагаха купища пари за нея.
- Така беше.
- Доколкото си спомням, всеки се стремеше да я докопа - Демокрацията, две-три чужди раси, дори някакви пирати. Изобщо не разбрах какво стана с това момиче, просто един ден измряха доста ловци на глави и след това май никой не се стремеше да получи наградата. - Обърна да погледне Ледения. - Плъзна слух, че и ти си бил замесен.
- Бях.
- А за какво се вдигна цялата онази врява? Стотици хора я преследваха, но никой не пожела да обясни защо едно хлапе може да струва пет-шест милиона кредита.
- Не беше някое обикновено, мило момиченце - кисело изрече Ледения.
Чандлър извади от един джоб парчета корав хляб, остави ги на парапета и се отдръпна да наблюдава как три дъгоцветни крилати създания ги отнасят.
- Ако искаш от мен да я намеря и доведа, ще трябва да ми обясниш защо струва толкова скъпо.
- Ще ти обясня - обеща Ледения и надигна чашата си. - Но няма да ти се наложи да я търсиш.
- Знаеш ли вече къде е?
- Вероятно.
- Или знаеш, или не.
- Сигурен съм къде е жената, която ще бъде цел на задачата ти. Но не бих могъл да кажа дали тя е Пенелопа Бейли.
- А би ли познал Пенелопа Бейли, ако я срещнеш?
- Много време мина, тя вече е млада жена, а не момиченце. Честно казано, не вярвам да я позная.
- Тогава как ще разбереш дали съм ти довел която трябва?
- Има и други начини... - Ледения се поколеба. - Освен това, ако тя наистина е Пенелопа Бейли, почти сигурно няма да успееш да ми я доведеш.
Чандлър вдигна поглед към внезапно струпалите се облаци.
- Всеки ден по това време вали - обясни той. - Да се настаним удобно вътре и ще ми разкажеш всичко, което е необходимо да знам.
Прибраха се в стаята, домакинът заповяда на двойната остъклена врата да се затвори. Седнаха в две покрити със синкави кожи кресла.
- Е, добре, слушам те.
- Когато срещнах Пенелопа Бейли, тя беше на осем години - започна Ледения. - Била петгодишна, когато Демокрацията я отвела от дома Ј, после един извънземен я откраднал. Докато пътищата ни се пресекат, тя вече пътуваше с една жена, която някога бе работила за мен.
- Но защо Демокрацията е решила, че има нужда от това дете? - прекъсна го Чандлър.
- Решили да се възползват от една нейна особена дарба.
- А именно?
- Тя предвижда бъдещето.
- Искаш да кажеш, че прави точни предсказания и те се сбъдват?
Ледения поклати глава.
- Не е толкова просто. Тя е способна да види почти безкраен брой варианти на възможното и успява да влияе на събитията така, че да се осъществи най-желаното от нея бъдеще.
Свирача се втренчи безмълвно в него.
- Не ти вярвам... - прошепна след минута-две.
- Истина е. Видях резултатите с очите си.
- Но тогава защо още не е станала императрица на цялата проклета вселена?!
- Когато я срещнах, успяваше да види единствено онези варианти, в които я застрашаваше непосредствена опасност. А когато се разделихме, тя вече предвиждаше крайния изход на всичко - от раздавания на покер до престрелки, манипулираше безпогрешно обстоятелствата, за да се подредят, както тя искаше... Но виждаше само няколко часа напред. - Ледения се замисли. - Ако силата й е спряла в развитието си, би могла да стане една извънредно богата и влиятелна жена, само че в галактически мащаб няма да е нищо повече от досадна мушица.
- Ти обаче си уверен, че дарбата й се е развила - отбеляза Чандлър.
Не беше въпрос.
- Не виждам какво би й попречило - увери го Ледения. - Набираше мощ пред очите ми, с всеки изминал ден.
- Изненадан съм, че не си се опитал да я убиеш.
- Опитах се. - Ледения се потупа по протезата. - Ето я отплатата. - Свирача само кимна. - Тръгна си с един извънземен, когото наричахме Лъжекостенурката и името напълно подхождаше на външността му. Доколкото ми е известно, оттогава човешко око не я е зървало.
- Но защо с извънземен?
- Защото онова същество се прекланяше пред нея и беше непоклатимо убедено, че когато дарбата на момичето съзрее, тя ще попречи на Демокрацията да погълне и неговия свят.
- И сега Пенелопа Бейли е там, така ли?
Ледения завъртя глава.
- Не. Ходих там два пъти, но нямаше и следа от тях.
- Значи с това се занимаваш, когато не си на Последен шанс - промърмори Чандлър, без да покаже никакво учудване. - Ходиш на лов за Пенелопа Бейли.
- Не че свърших нещо полезно - призна си гостът с гримаса на лицето и допи коктейла си. - Не мога да си представя кой би се скрил по-успешно от жена, способна да предвиди всяко възможно бъдеще.
- Тогава как я откри?
- Не я намерих аз. Преди седмица при мен дойде една жена, който се представи за нейна майка. Предполагала къде може да е дъщеря й и ме нае да я върна.
- Представила се за нейна майка? - повтори любопитно Свирача. - Интересно се изразяваш.
- Лъжеше от първата дума до последната.
- И защо я заподозря?
- Знаеше факти, до които не би могла да се добере сама.
- Например?
- Знаеше, че Пенелопа е избягала с един извънземен, но това бе известно само на десетина души на една затънтена планетка, казва се Убийствен рай. И бе научила, че съм търсил момичето, само че аз никому не съм казвал... Отгоре на всичко търсеше Ледения, а не Карлос Мендоса.
- Разбира се, работи за Демокрацията.
Гостът кимна.
- Никой друг не разполага с възможности да ме следи четиринадесет години.
- Значи и нея издирват от четиринадесет години... - подхвана Чандлър.
- От шестнадесет - поправи го Ледения.
- Добре, нека са шестнадесет. Защо те потърсиха чак сега?
- Защото мислят, че вече знаят къде е тя.
- Не ми се вижда достатъчно основателна причина. И защо те лъжат? Нека задам въпроса си по-точно - щом са я открили, защо не отидат сами да я приберат?
- Сигурен съм, че са пратили на онази планета най-добрите си агенти, които са се провалили напълно. Иначе нямаше да опрат до мен. Лесно е и да си обясня защо ми пратиха агентка, която се представи за майка на Пенелопа. Световете на Вътрешната граница не са обвързани по никакъв начин с Демокрацията и шефовете не са били уверени, че ще поискам да им помогна. Освен това... - Ледения се подсмихна. - Преди четиринадесет години убих някои от най-добрите им ловци на глави.
- А защо си решил да опазиш момичето от онази сган?
- Никога не я е заплашвала опасност - напомни Ледения. - Опитах се да спася друг човек... Но не успях.
- Както описваш Пенелопа Бейли, изглежда доста страховита - отбеляза Свирача.
- Такава е - потвърди гостът сериозно. - Не я подценявай.
- И къде е тя сега според тебе?
- На планетата Арфа Крепело III, в звездния куп Кинелус.
- Сигурни ли са, че това е тя?
Ледения поклати глава.
- Предполагат, но нямат достатъчно доказателства.
- Все пак какво знаят?
- Сред извънземните в онзи свят живее млада жена, която наричат Оракула.
- Това ли е всичко?
- Едва ли. Но само това ми казаха.
- Не е достатъчно за начало - скептично подхвърли Чандлър. - Какво ли са скрили от тебе?
- Вероятно са ми спестили броя на онези, които са пратили на планетата, без да ги видят никога повече. Провалът на агентите им само е затвърдил у тях убеждението, че са на вярна следа, но пък би се отразил зле на всеки следващ човек, комуто възложат задачата.
Свирача замълча задълго. Накрая се вгледа внимателно в Ледения.
- Имам един въпрос към тебе.
- Казвай.
- Загубил си единия крак заради онова момиче и доколкото разбирам, тя е причинила смъртта на твоя приятелка.
- Косвено.
- Тогава защо не се заемеш лично с нея?
- Защото съм на шестдесет и пет години, мога да се похваля само с шкембенце и протеза. Ако онази жена наистина е Пенелопа Бейли, ще бъда мъртъв още преди да припаря до нея. Преди двайсетина години може би щях да се справя, но не и сега. - Срещна погледа на Чандлър, без да мигне. - Затова дойдох при тебе, Свирач. Ти си от шепата истински майстори в занаята. Прониквал си успешно на десетина планети и си по-добър убиец, отколкото аз съм бил някога.
- А възможно ли е тя да бъде убита?
- Не знам - сви рамене Ледения.
- И какво ще бъде възнаграждението ми?
- Половин милион в аванс и още половин, когато свършиш работата.
- Кредити? - намръщи се Чандлър.
- Долари Мария Тереза.
Домакинът кимна.
- С колко време разполагам?
- Ако не се добереш до нея за шест месеца, значи изобщо няма да се справиш.
- Ами ако се върна с празни ръце?
- Приемеш ли поръчката, авансът остава за тебе независимо от всичко.
- А твоята клиентка ще се съгласи ли с такива условия?
- Едва ли има друг избор, като си припомним, че всъщност не е Бетина Бейли.
- Какво ще кажеш за моите разходи? - опипа почвата Чандлър.
Ледения се засмя.
- А, не и с половин милион в аванс.
- Може би ще се наложи да наема помощници.
- Не те съветвам.
- Защо?
- Ако привличаш по-малко внимание към себе си, ще имаш по-голям шанс да оцелееш.
- Нищо чудно да наема неколцина именно за да отвличат вниманието от мен.
- Ти решаваш. - Гостът помисли. - При успех и стига да ми докажеш, че си имал нужда от още хора, ще ти възстановя разходите.
Любопитството на Свирача не беше задоволено напълно.
- А ти какво ще получиш?
- Пари, удовлетворение, възмездие... Все едно.
Чандлър се ухили.
- Вероятно и трите неща наведнъж. - Сети се за още нещо. - На онази планета говорят ли земен език?
- Не знам, но според звездните карти тя има три тераформирани спътника, населени с човеци. Логично е да започнеш оттам.
- А защо да не се насоча право към целта?
- Ако грубият натиск вършеше работа в този случай, Демокрацията нямаше да се възползва от услугите ми - напомни Ледения. - Е, ще приемеш ли поръчката?
Чандлър поумува още малко и кимна.
- Да, приемам.
- Добре. Окаже ли се, че Оракула не е Пенелопа Бейли, доведи ми я.
- А ако е Пенелопа Бейли?
- Увериш ли се, че е тя, намери начин да ми съобщиш. Няма как да я отмъкнеш, ако тя не поиска сама, така че я убий, стига да можеш. Не ми ли се обадиш до шест месеца, ще знам, че си мъртъв.
- Искаш да кажеш, че ще ме смяташ за мъртъв.
- Изразих се съвсем точно - сериозно отвърна Ледения.
* Маркиз Куинсбъри (истинският!) е въвел първите правила в бокса. Бел. ред.
|
|
Майк Резник
|
Оракула
|
|
|