Наричаха я Последен шанс и името й подхождаше напълно.
Беше (поне засега) последната населена планета по пътя към Галактическото ядро, последният източник на ядрено гориво, последното място за попълване на кухненските запаси и (доколкото беше известно) за среща с други разумни същества.
Последен шанс, с изключение на местоположението си, не се отличаваше с нищо особено. Бе малка, но с нормална за човешките същества гравитация. Гореща, но не чак толкова, че да няма живот на нея. Суха, но не дотолкова, че да не може да се вади вода от червената глина, която покриваше цялата планета. Годината й бе доста дълга (4623 стандартни галактически дни), но дните и нощите влизаха в приемливи граници: по четиринадесет стандартни галактически часа всеки. Сезоните бяха меки, но все пак се различаваха. Местният живот, главно птици и двуутробни, бе уникален, ала не беше изобилен.
Имаше една-единствена общност, провинциален Търговски град, известен с име Края на пътя, което много му подхождаше. Той се състоеше от два хотела, пансион за постоянните посетители, няколко хангара за космически кораби, пощенска станция, публичен дом, три празни сгради, чието предназначение отдавна бе забравено, офис на оценител, голям магазин и таверната „Края на пътя", която беше също така и ресторант, магазин за книги и касети, малък космически предавател, хазартен салон и оръжеен магазин.
Таверната „Края на пътя" принадлежеше на Ледения и той я управляваше, както и цялата планета. Нито един кораб не кацаше без негово разрешение. Нито един кораб не излиташе без негово знание. Нито един мъж или жена не можеше да влезе в Търговския град без негово съгласие. Ако по някакви свои причини той откажеше на някой мъж или жена да напусне планетата, никой никога не се обаждаше да му иска сметка, освен ако не жадуваше да умре.
Никой не знаеше защо го наричат Ледения. Истинското му име бе Карлос Мендоса, но не го бе използвал поне от десетина години. През това време го наричаха по най-различен начин, а той сменяше имената според планетите, както обикновените хора се преобличат за различните случаи. Ледения не бе име, измислено от него, но то му подхождаше доста добре и той реши да го приеме.
По външен вид не се отличаваше с нищо особено. Липсваше му ужасяващият поглед на Предприемача Макнеър или огромното тегло и височина на Планината Бейтс. Или дори русият перчем на Вечното хлапе. Беше с около два-три сантиметра по-нисък от средния ръст, започваше да напълнява в коремната област, а кафявата му коса бе оредяла на темето и посивяла на слепоочията. Въпреки това хората го запомняха. Особено тези, които не му бяха от полза.
Миналото на Ледения бе неясно, бъдещето неопределено, а настоящето - изключително негова работа. Държеше се приятелски, говореше с всекиго, който искаше да прекара времето си в разговори, от време на време казваше по някоя шега, понякога преспиваше с жена или изиграваше някоя игра със залози. Ако се напиеше порядъчно, дори рецитираше някоя от своите поеми. Онези, които си мислеха, че го познават или разбират мотивите му, грешаха. Само един човек бе успял да го опознае по-отблизо.
И сега тя кръжеше над Последен шанс и искаше разрешение за кацане.

9

---

Мишката влезе в таверната „Края на пътя", видя свободна маса в ъгъла и се обърна към Вечното хлапе:
- Ще наемеш ли стая за Пенелопа и мен и една за себе си? Ще дойда след малко.
Младият мъж огледа огромната таверна и масите за залагания в казиното.
- Тук има поне пет ловци на глави, които познавам - отговори той с приглушен глас.
- Всичко е наред - увери го Мишката.
- Плащаш ми да те пазя.
- Платих ти да ме доведеш до Последен шанс. Вече съм тук.
Той поклати глава.
- Плати ми за цяла седмица. Имаш още четири дни.
- Върни ми половината сума и ще си оправим сметките.
- Не възстановявам даден ми хонорар.
- Ще ти хареса да се справиш и с петимата наведнъж, нали? - тя се усмихна многозначително.
- Не съм против подобна възможност - призна той, като се опитваше да скрие колко приятна му е мисълта.
- Никой няма да ме закачи тук - рече Мишката.
- Защо си толкова сигурна?
- Пенелопа щеше да ме предупреди.
Вечното хлапе впери поглед в малкото момиче.
- Така ли?
Мишката се усмихна, протегна ръка и погали детето по главата.
- Тя ми е партньор. Ти си само наемник.
- Точно така - обади се Пенелопа. - Ние сме партньори.
- Как познаваш кой може да причини неприятности? - попита я мъжът.
- Просто бъди благодарен, че наистина знае - отговори Мишката.
Той продължи да се взира в малкото момиче. Накрая въздъхна.
- Такъв ми е късметът - промърмори Хлапето.
- За какво говориш?
- Последното нещо, което някога съм искал, е да имам предимство. А сега изглежда се сдобих с едно, независимо дали го искам или не.
- Само през следващите четири дни - успокои го Мишката. - След това можеш да се изправиш, ако щеш, сам срещу триста убийци.
Той вдигна рамене, хвана Пенелопа за ръка, излезе на прашната улица и се отправи към по-близкия от двата хотела. Мишката забеляза, че въпреки очевидното си желание да умре мъжът държеше Пенелопа с лявата си ръка, докато размахваше дясната на сантиметри от звуковото оръжие.
Тя се запъти към масата в ъгъла и в следващия миг една червенокоса сервитьорка се приближи до нея.
- Какво да бъде?
- Бира - отговори Мишката. Беше глупаво да иска определена марка - за свят, толкова близо до Ядрото, наличието на бира бе своего рода постижение.
- Добре - сервитьорката понечи да тръгне.
- И искам да видя Карлос Мендоса.
- Кого?
- В последно време е известен като Ледения.
- Ще го видите.
- Кога?
- Когато е готов. Знае, че сте тук. Питието ви е за сметка на заведението. Същото се отнася за стаята ви.
Да, помисли си мрачно Мишката, той знае, че съм тук.
- Ще дойде на масата ви, когато е готов - продължи сервитьорката.
Тя се върна на бара, после донесе бирата и изчезна през вратата. Мишката се взря в чашата за миг, след това я вдигна към устните си и отпи голяма глътка. Когато остави чашата обратно на масата, откри, че Ледения седи срещу нея.
- Доста време не сме се виждали.
- Наистина.
- Мислех, че си мъртва. Радвам се да науча, че не съм бил прав.
Настана дълга и неловка пауза.
- Как са нещата при теб?
- Добре. А при теб?
- Справям се.
- Кога напусна службата си? - попита Мишката.
- Преди девет години - отговори той. - Реших, че петнайсет години са напълно достатъчни за всекиго.
- Предполагам, че е така.
Отново мълчание.
- Не мислех, че ще поискаш да ме видиш отново - проговори накрая той. - Смятах, че си ми ядосана.
- Така е, Карлос. Но се нуждая от помощ.
- Виж ти.
Тя кимна.
- Имам малки неприятности.
- Съдейки по начина, по който те гледат някои хора тук - той посочи няколко ловци на глави, - бих казал, че имаш големи неприятности.
- Говори се, че ти управляваш този свят - продължи тя, без да обръща внимание на забележката му - и че нищо тук не става без твоето разрешение. Истина ли е?
- Горе-долу.
- Трябва ми безопасно място, където да се скрия за няколко седмици.
- Само за няколко седмици?
- След месец тук ще има толкова ловци на глави, че няма да можеш ги обуздаеш, дори да искаш.
Той се усмихна само с устни.
- Ще се изненадаш какво мога на моя свят.
- Както и да е, до месец ще сме си заминали, вероятно и по-рано. Но ми трябва малко време да планирам следващия си ход, без да трепвам от всяка сянка или шум.
- Защо си мислиш, че тези ловци на глави няма да те последват?
- Ако ни дадеш една преднина от десет часа, когато си тръгнем... Това е всичко, от което се нуждаем.
- Може да се уреди.
- Значи сме под твоята защита?
- Единият от вас не се нуждае от нея - отговори Ледения. - А както чувам, няма и да я поиска.
- Познаваш ли Вечното хлапе?
- Чувал съм за него. - Той млъкна за малко. - Защо пътува с вас?
- Наех го... но мога да си го позволя само за още няколко дни.
- Кого трябва да убие за парите ти?
- Не знам. Всеки, който се опита да убие мен.
Ледения се замисли, после каза:
- Ако малкото момиче е това, което мисля, че е, работата не му е по силите.
- Коя мислиш, че е тя?
- Пенелопа Бейли.
Мишката кимна.
- Как я... как се сдоби с нея?
- Освободих я от един извънземен на Уестърли.
- Ако беше откраднала негатронна бомба от военния флот - отбеляза кисело Ледения, - щеше да си в по-голяма безопасност.
- Не знаех коя е - отвърна Мишката. - Видях просто едно малко момиче, оковано в стая на извънземен, и реших, че не мога да я оставя там. - Тя замълча за миг. - Оттогава бягаме. Мисля, че ни преследват около трийсет или четирийсет души.
- Трийсет или четирийсет? - повтори развеселено мъжът.
- Вероятно.
- Все още не си наясно какво си направила, нали?
Тя се намръщи.
- Какво искаш да кажеш?
- Три правителства се опитват да намерят малкото момиче, а вероятно двеста твърде решителни мъже и жени искат да вземат наградата.
Мишката го погледна изненадано.
- Три правителства? - повтори тя.
- Поне толкова.
Тя асимилира думите му.
- Не мислех, че има двеста ловци на глави в цялата Вътрешна граница.
- Вече има.
Мишката поклати озадачено глава.
- И всички търсят Пенелопа?
- Точно така - потвърди Ледения.
- А ти? - попита остро тя.
- Какво аз?
- И ти ли искаш наградата?
Той поклати глава.
- Имам достатъчно пари, а и съм направил достатъчно услуги на Демокрацията.
Тя втренчи поглед в него.
- Ти си последният човек, когото ми се иска да моля за помощ, но ни е необходима твоята защита.
- На кои „вас"?
- На Пенелопа и на мен.
- Тя няма нужда от защита. Ти да, но тя не.
- Няма да позволя на никого да я отведе и затвори в някоя лаборатория.
- Повечето не искат да го правят.
- Мъжът, наречен Тридесет и две, иска.
Той я погледна втренчено.
- Какво знаеш за него?
- Само че е била в ръцете му веднъж и че вероятно я иска обратно - отговори Мишката. - А ти какво знаеш за него?
- Повече от теб. - Ледения се намръщи. - Как е допуснал въобще да му се изплъзне? Той е най-внимателният и старателен човек, когото познавам.
- Откъде го познаваш?
- Работил съм с него преди.
- Докато беше шеф на шпионите ли? - попита саркастично Мишката.
- Шефът на шпионите не е нищо повече от техен работодател - отговори Ледения.
- Знам. Както нае мен.
- Точно така.
- И него ли нае?
Мъжът поклати глава.
- Работехме за различни агенции. От време на време пътищата ни се пресичаха. - Той замълча за момент. - Беше най-добрият, когото познавах. Не мога да си представя, че е постъпил толкова небрежно и е позволил на малкото момиче да избяга. Тя наистина трябва да е всичко, каквото твърдят, че е.
- Най-вече е самотно, наплашено дете, което дори не знае на кой свят е родено.
- В същото време е най-силното оръжие в цялата галактика.
- Тя е само едно малко момиче.
- Малките момичета растат.
- И нейните възможности са твърде ограничени.
- Способностите също нарастват с възрастта.
Мишката поклати глава.
- Всичко, което може да каже, е кога някой ще й навреди.
- А ти не мислиш ли, че онзи, който е способен да предвиди бъдещето и чиито способности вероятно са още в зародиш, може да представлява голяма опасност?
- За кого? - поиска да знае Мишката. - За ловците на глави, които искат да я заловят?
- За всички или за всеки свят, който реши, че не й харесва.
- Това е абсурдно!
- Така ли? Както чувам, ти пътуваш с малко момиче, което може да накара възрастни мъже да падат мъртви на земята.
- Не става точно така - възрази Мишката.
- Искаш да кажеш, че тя не може да причинява смърт?
- Не е толкова просто.
- На мен ми звучи доста просто.
Мишката поклати глава.
- Тя притежава известна способност да предсказва.
- Така чух.
- Може да вижда няколко варианта на бъдещето и понякога чрез своите действия да избере кой да се превърне в действителност.
- Пак ти казвам, ти имаш нужда от защита. На нея никога не й е била необходима.
- Но тя не винаги може да избере бъдеще, в което да е в безопасност. Понякога няма алтернатива и я хващат.
- Хрумвало ли ти е, че колкото повече расте, толкова повече алтернативи ще се появяват пред нея?
- Надявам се. Страдала е достатъчно.
Ледения й възрази нетърпеливо:
- Нямам предвид, че ще вижда варианти на бъдещето, където е в безопасност.
- О!
- Щом има безброй възможни варианти на бъдещето и тя става все по-добра в опитите да си ги представя визуално и да ги манипулира, можеш ли да си спокойна, че един ден няма да си представи бъдеще, в което властва над цялата галактика с желязна ръка? Или няма да манипулира така събитията, че тази възможност да се осъществи?
- Господи, Карлос! Та тя е просто едно изплашено малко момиче. Говориш за нея, като че е някакво чудовище.
- Обзалагам се, че Калигула и Адолф Хитлер, а и Конрад Бланд са били някога малки изплашени момчета. Но са пораснали. - Той направи пауза. - Сигурна ли си, че искаш и тя да порасне?
Мишката го погледна яростно.
- Ти наистина си мръсник! Не ми помогна преди единайсет години, трябваше да се досетя, че няма да го направиш и сега.
- Ти знаеше какъв риск поемаш - отговори Ледения. - Когато чух, че са те хванали, се опитах да организирам размяна, но те не се заинтересуваха от предложението.
- И ти ме отписа.
- Всеки е заменим - отвърна той безизразно. - Това е част от играта.
- Не ти изглежда като игра, когато си затворен в клетка на някакъв чужд свят.
- Не, предполагам, че не.
Отново настана мълчание. Мишката бе втренчила поглед в мъжа пред себе си и се опитваше да преглътне това, което си спомняше за Карлос Мендоса.
- Добре си подбрал новото си име - проговори накрая тя. - Никога не си се отличавал със сърдечност и топлота, но сега си студен като лед.
- Сърдечността и топлотата никога не са решавали нищо - отговори той. - Причиняват само болка.
- Трудно ми е да повярвам, че някога съм те обичала. Като че ли е било с друг човек.
- Да, и той се казваше Карлос Мендоса, но вече не съществува.
- Може би е за добро - отвърна Мишката и се изправи. - Предполагам, че трябва да опитаме късмета си другаде. Съжалявам, че те обезпокоих.
- Млъкни и седни - рече Ледения. Той не повиши глас, но тонът му не търпеше възражение. За голяма своя изненада Мишката се подчини.
- Така е по-добре. Ти и момичето сте в безопасност, докато сте на Последен шанс. Дължа ти поне това - той замълча за момент. - Защитата ми не включва Вечното хлапе. А сега отиди в хотела и остани там около половин час. Така ще имам време да оглася решението си.
- А Вечното хлапе?
Той вдигна рамене.
- Може да остане или да си тръгне, но ако търси някой да го отърве от неговата скука, има същите шансове да го намери тук, както и навсякъде другаде.
- Имаш предвид себе си ли?
Ледения поклати глава.
- Няма причини да ме убива, а и аз нямам какво да доказвам.
- Ако след три седмици съм все още тук, един човек ще дойде при мен - илюзионист на име Мерлин. Искам и той да бъде под защитата ти.
Той я изгледа втренчено, но накрая кимна в знак на съгласие.
Тя отблъсна стола си назад и се изправи.
- Пак ще се видим.
- Така предполагам.
- Сервитьорката ми каза, че не трябва да плащам нито за стаята си, нито за бирата. Вярно ли е?
- И храната ти е за сметка на заведението.
- И по-добре да бъде - отговори тя. - Това е доста малка цена за успокояване на гузна съвест.
- Не се чувствам гузен, а задължен.
- Учудва ме силата на твоите емоции - рече саркастично Мишката.
- Наистина се радвам, че си жива.
- Следващия път дори ще ми кажеш, че още ме обичаш - подигра го тя.
- Не, няма.
- А може би никога не си обичал.
- Обичах веднъж - той замълча за миг. - Беше грешка. Не можеш да излагаш на опасност някого, когото обичаш.
- Значи престана да изпращаш хората срещу опасности?
Ледения поклати тъжно глава.
- Не. Престанах да ги обичам.

10

---

Този следобед Мишката се отби в офиса на оценителя и размени диамантите за стандартните 33 процента от пазарната цена. Излезе със 165 000 кредита и след като плати на Вечното хлапе за цялата седмица, се върна в стаята, която деляха с Пенелопа, и скри останалите пари във възглавницата на малкото момиче заедно с 20 000 кредита в брой, които бе взела от телата на миньорите.
- На безопасно място ли са парите тук? - попита тя.
Пенелопа, която играеше с куклата си, вдигна рамене.
- Предполагам.
- Но не знаеш със сигурност?
- В момента никой не ги иска.
- Ще ги потърсят ли довечера, когато мислят, че сме заспали?
- Вероятно не.
- Защо „вероятно не"? - попита Мишката. - Защо не „да" или „не", или „не знам"?
- Не мога да видя всичките възможни варианти на бъдещето. В тези, които виждам, никой не се опитва да открадне парите. - Тя замълча. - Освен един.
- И какво става с този един?
- Мъжът, когото наричаш Ледения убива жената, която се промъква, за да те обере.
- Наистина ли я убива?
- Само ако се опита да дойде тук. В другите варианти на бъдещето тя не се спира в офиса на оценителя или ако спре, мъжът, който работи там, не й казва за твоите пари.
- Трябва да е много объркващо за теб понякога да отделиш действителността от бъдещето или истинското бъдеще от въображаемите.
- Те всички са въображаеми, докато един от тях не се случи - отговори Пенелопа, като внимателно оправяше роклята на куклата. - Преди беше доста по-трудно. Уча се как да ги подреждам по-добре.
- Виждаш ли някакво бъдеще, където никой не иска да ни нарани или да ни обере?
- Почти никога.
- Е, предполагам, че има логика, колкото и да е изкривена тя - призна Мишката. - Имам чувството, че половината галактика иска да ни убие, а другата половина с удоволствие би ни обрала. - Тя въздъхна и се отпусна на леглото си. - Поне за момента сме в безопасност. - Тя се изкиска. - Господи, с Вечното хлапе и Мендоса, които ни защитават, едва ли сме били в по-голяма безопасност, откакто сме се срещнали.
- Мишке? - обади се Пенелопа след известно време.
- Какво?
- Скоро ли ще вечеряме?
- Мислех, че обядва преди един час. Пак ли си гладна?
- Не - призна Пенелопа. - Но тук няма какво да правя, а Вечното хлапе ми каза, че не мога да напускам стаята, освен ако не ходим да ядем. И че когато излизам, той трябва да е с мен.
- Е, нали затова му плащаме.
- Знам... но ми е скучно.
- Играй си с Дженифър - каза Мишката и посочи куклата.
- И на нея й е скучно.
- Опитай се тогава да гледаш холовизия.
- Има само една честота и аз вече видях всичко, което показват там.
Мишката стана.
- Добрe. Намери едно тесте карти и ще те науча как да играеш дубайски джин.
Момичето отвори двете чекмеджета на гардероба, без да намери нищо, после отиде до невзрачното бюро до вратата, пребърка го и измъкна тесте карти. Когато ги извади от кутийката, за своя радост откри, че върху всяка карта бе нарисувана някоя митична фигура от човешката история. Имаше изображения на Пол Бънян и танцьора Билибък, на Тарзан и Сантяго, на Голямата стъпка и Джеронимо, на Свети Николас и Свети Нгани, всички в героични пози.
Мишката обясни накратко правилата на дубайския джин, после разбърка картите и започна да раздава.
- Не забравяй да дадеш и на Дженифър - каза Пенелопа, докато настаняваше куклата в седнало положение.
- Няма - Мишката остави девет карти, обърнати с фигурите надолу, пред куклата.
- Много са красиви - обади се момичето, подреждайки своите карти.
- Така ли мислиш? - попита Мишката. - Когато Мерлин дойде, ще го накарам да ти покаже едни карти, които взе от Сириус V. На тях са изобразени петдесет и два изчезнали бозайника от Земята, освен това той има и друго тесте с петдесет и двe изчезнали хищни птици.
- Какво е хищна птица?
- Птица, която се храни с месо.
- Не се ли хранят всички с месо?
- Не, много рядко се срещат такива - отговори Мишката. Пенелопа се умълча, докато разглеждаше холограмите върху картите, така че жената изчака една минута, преди да се обади. - Ако искаш само да гледаш картите, не е необходимо да играем.
- Не - Пенелопа се стресна, - наистина искам да играем.
- Добре - съгласи се Мишката. - Трябва да вземеш една карта от купчината, а после да извадиш една от своите и да я поставиш тук. - Тя посочи къде ще оставят изхвърлените карти.
Пенелопа направи, както й беше казано.
- Сега е ред на Дженифър - съобщи тя.
Взе една карта, без да я погледне, сложи я пред куклата и изхвърли четворка.
- Може би ще е по-добре да гледаш картите на Дженифър, преди да играеш с тях - предложи Мишката.
- Няма да е честно - възрази Пенелопа. - Трябва да гледам само своите карти.
- Тогава Дженифър ще загуби.
- О? - Малкото момиче изглеждаше загрижено. - Защо?
- Тя изхвърли много ниска карта, четворка. Понякога това е умен ход, но обикновено целта е да се отървеш първо от високите карти.
- Дженифър знае това.
- Очевидно не го знае, щом не постъпи така.
- Ще изхвърли десятката следващия път - обясни Пенелопа.
- Каква десятка?
- Тази, която току-що взе. - Тя се протегна и обърна десятка купа с холографско изображение на богинята Атина Палада. - Толкова е хубава, че тя искаше да я задържи замалко.
- Откъде знаеш, че е десятка? - попита остро Мишката. - Следях те, ти дори не я погледна.
- Знаех, че на картата има снимка на красива дама - виновно отвърна момичето. - Не ме интересуваше, че е десятка.
- Но ти знаеше каква е картата - настоя Мишката.
- Исках само Дженифър да види картинката. - Пенелопа щеше да се разплаче всеки момент. - Не се опитвах да излъжа, честно, не исках.
- Добре, добре - успокои я Мишката.
- И не ми се сърдиш?
- Как мога да се сърдя на партньора си? - Жената се опита да прикрие с усмивка нетърпението си. - Чудя се... - започна тя, но остави гласът й да заглъхне.
- Какво?
- Само желанието ти да видиш картинката ли те накара да разбереш каква е картата, или можеш да го направиш отново?
- Обещай да не се ядосваш, ако ти кажа.
- Обещавам.
- На следващата карта има мъж, облечен в черно, с пелерина в черно и червено.
- Можеш ли да видиш стойността й?
- Стойност?
- Числото и боята.
- Поп пика.
Мишката обърна картата. Беше поп пика със страховитото изображение на граф Дракула.
- Знаеш ли какво имам в ръката си? - попита тя.
Пенелопа описа холограмите, а после с намалял интерес изброи съответните стойности и бои.
- Много добре - каза Мишката.
- Ще продължиш ли да играеш с мен? - попита Пенелопа. - Ще се опитам да забравя какви са, докато играем.
- Не искам да ги забравяш.
- Но тогава ще печеля през повечето време.
- А защо не през цялото време? - попита любопитно Мишката. - Не можеш ли да избереш бъдеще, в което винаги да получаваш най-добрите карти?
Малкото момиче поклати глава.
- В някои от вариантите ти не ги разбъркваш правилно. А и това ще бъде измама.
Мишката обмисли получената информация, после вдигна рамене.
- Какво пък, ние и не искаме да побеждаваме всеки път. Това само ще подплаши хората.
- Ние? - повтори Пенелопа. - Мислех, че играя срещу теб.
Мишката поклати нетърпеливо глава.
- Свършихме с тази игра.
- Но ти обеща! - Момичето пак беше готово да заплаче.
- Има много по-важна игра, която трябва да изиграем - успокои я Мишката.
- Каква?
- Игра, в която може да сме партньори вместо противници. - Тя замълча за миг. - А ти ще ми даваш тайни сигнали, както си говорихме преди.
- Наистина ли? - извика Пенелопа с нов ентусиазъм.
- Наистина.
- Но така няма ли да измамим друг човек? Ако ти помагам?
- Няма да мамим никого, който не го заслужава - отвърна Мишката. - А и трябва да стоим на Последен шанс, докато се появи Мерлин или докато спечеля достатъчно пари, за да купя кораб.
- Не можем ли просто да кажем на Вечното хлапе да ни вземе със себе си? - попита Пенелопа.
- Не, защото той не прави услуги, той продава услугите си. А аз нямам достатъчно пари, за да го наема за още една седмица.
- Сигурна ли си, че е правилно? - Момичето все още бе разтревожено.
- Не само че е правилно. Сигурна съм, че това е единственият начин да се махнем от тази топка кал. - Тя млъкна, а после добави: - За нас не е безопасно да стоим на която и да е планета повече от няколко дни. Прекалено много хора искат да те вземат от мен.
- Знам - обади се мрачно Пенелопа. - Продължавам да търся бъдеще, в което всички просто да забравят за мен, но не знам как.
- Засега избери такова, в което ще спечелим много пари на карти в таверната „Края на пътя".
- Ще се опитам - обеща момичето.
- Добре. Нека в следващите няколко часа се уверим, че знаеш правилата. Първо идва чифт, после два чифта, след това три еднакви и...