Майк Резник

Гадателката

4

Мерлин кацна на Байндър Х, един от най-гъстонаселените светове на Вътрешната граница, остана колкото Мишката и Пенелопа да слязат и се отправи към галактическото ядро.
Три часа по-късно Мишката и Пенелопа бяха на път към Вечнозелената - свят-джунгла, открит едва преди две десетилетия. Останаха една нощ там, после се качиха на следващия кораб за Соломон, миньорска планета, където бяха намерени трите най-големи диаманта. Космодрумът бе в малкия, но оживен град Хагард и преди да се стъмни, Мишката нае стая в един обикновен хотел.
- Докога ще трябва да бягаме? - попита Пенелопа уморено, докато Мишката разопаковаше единствената им чанта с багаж.
- Докато съм сигурна, че никой не ни преследва.
- Гладна съм.
- Измий си ръцете и лицето и ще те заведа долу на вечеря.
Момичето влезе в банята, направи каквото му бе казано и излезе, протегнало ръце за проверка.
- Много добре - кимна Мишката.
- Хубаво - зарадва се Пенелопа. - Искам да ме харесваш.
- Аз те харесвам дори когато ръцете ти са мръсни. В края на краищата ти си едно много приятно момиче. Просто не бих се здрависала с теб, ако са ти мръсни ръцете.
- Наистина ли ти харесвам?
- Да, наистина.
- И ти ми харесваш. - Детето замълча за миг. - Ще ми бъдеш ли приятелка завинаги?
- Разбира се, защо да не бъда?
- Не знам. Много хора се преструват, че са ми приятели, но се оказва, че не са.
- Така ли? Кои?
- Много хора.
- Искаш ли да поговорим за това?
Пенелопа поклати глава.
- Гладна съм. Дженифър също.
- И аз. Вземи Дженифър и да отидем да вечеряме
Напуснаха стаята, слязоха с асансьора до фоайето и влязоха в ресторанта. Мишката огледа внимателно хората по масите, без да е сигурна какво точно търси. Надяваше се да разпознае евентуалния преследвач на Пенелопа по издайническа подутина от оръжие или подозрително държане. Но всеки по Вътрешната граница носеше оръжие, а за щастие никой не им обърна внимание.
Избраха си меню от компютъра, Мишката помогна на Пенелопа да прочете някои от предложените ястия, после се настаниха удобно да изчакат вечерята.
- Ако ще бъдем приятелки завинаги - започна Мишката, - трябва да знам повече за теб. През последните няколко дни бяхме толкова заети да бягаме, че не успяхме да се опознаем.
- И на мен ми се иска да знам повече за теб - съгласи се Пенелопа.
- Така ще е честно.
- Защо те наричат Мишката?
- Защото съм дребна - отвърна тя. - И защото минавам там, където повечето хора не могат.
- Като вентилационния отвор на пералнята ли?
Мишката кимна.
- Точно така.
- Защо беше там?
- Защото на това място Мерлин изнасяше представление.
- Харесват ми неговите фокуси - въздъхна Пенелопа. - Интересни са. Съпруг ли ти е?
Мишката се изсмя.
- Слава Богу, не. Той ми е само делови партньор.
- Обичаш ли го?
- Не.
- Харесваш ли го?
- Да.
- Повече от мен?
- Все още не знам много неща за теб, Пенелопа - отговори Мишката. - Но съм сигурна, че след като се опознаем, никого другиго няма да харесвам повече от теб.
- Надявам се - заяви момичето.
- Сега е мой ред да задавам въпроси.
- Добре.
- Кой е родният ти свят?
- Не знам.
- Не питам за този, на който си родена. Имам предвид света, където живееш.
- О, Соломон.
- Но това е светът, на който сме сега - изтъкна Мишката.
- Тогава това е моят дом сега.
- Нека опитам по друг начин. Къде си отраснала?
- Навсякъде.
Мишката се намръщи.
- Къде живееха родителите ти?
- С мен.
Един сервитьор донесе вечерята им и Мишката спря с въпросите си. Докато чакаха десерта, тя опита отново.
- Знаеш ли защо те отвлече извънземният?
- Какво е „отвлече"? - попита Пенелопа.
- Защо те открадна от семейството ти?
- Не стана точно така. Той ме открадна от Джими Неделята. - Тя спря замалко, като че ли да премисли какво е казала.
- Той ме спаси от Джими Неделята - промени отговора си Пенелопа, - но се държеше лошо с мен.
- Джими Неделята - повтори Мишката. - Той беше ловец на глави. Чух, че намерили тялото му на Гленарис V.
- Гленарис IV- поправи я Пенелопа. - Никой не живее на Гленарис V.
- И казваш, че извънземният те е откраднал от него и го убил?
- Той ме спаси от него - натърти Пенелопа. - Джими Неделята щеше да ме нарани. - Тя продължи замислено: - Не знам кой го е убил.
Мишката изглеждаше озадачена.
- Защо ще иска да те нарани?
Пенелопа сви рамене.
- Не знам.
- Може би просто си мислела, че ще те нарани. Вероятно е бил груб човек.
- Щеше да ме убие - повтори твърдо Пенелопа.
- Не разбирам.
- Онези двамата мъже на Чероки също искаха да ме убият.
- Не, не искаха - възрази Мишката. - Щяха да те вземат от нас и да те върнат на твоето семейство.
- Нямам никакво семейство.
- Трябва да имаш все някого - братовчед, чичо, нещо подобно.
Пенелопа сви рамене.
- Може би.
- Както и да е, нямаше да те убият. Някой е предложил тлъста сума да те върнат при него. Никой не може да я прибере, ако си мъртва.
- Ти няма да ме върнеш, нали? - запита уплашено Пенелопа.
- Разбира се, че не - излъга я Мишката. - Но трябва да открия кой те търси, за да им кажа, че си в безопасност и че предпочиташ да останеш с мен. - Тя замълча за момент. - Кой мислиш, че иска да тe намери?
- Всеки - отговори Пенелопа. - Особено Човека Номер.
- Човека Номер? - повтори Мишката. - Кой е той?
- Не знам.
- Защо го нарече Човека Номер?
- Защото името му е число.
- Наистина ли?
Пенелопа кимна.
- Тридесет и две.
- Може би е някакъв код.
- Всички му викаха така.
- Кои всички?
- Всички в сградата.
- Каква сграда?
- Не знам.
- Къде беше тази сграда?
- Много далеч - каза Пенелопа. - На една голяма планета с много сгради.
- Ако изредя няколко имена, ще го познаеш ли?
- Да.
- Земята?
- Не.
- Сириус V?
- Не.
- Делурос VIII?
- Същата - потвърди Пенелопа.
- Била си на Делурос?
Пенелопа кимна.
- Много е голяма.
- Най-голямата - съгласи се Мишката. - Живяла ли си там?
Пенелопа поклати глава.
- Човека Номер ме закара там.
- Защо някой ще те води на централната планета на Демокрацията?
- Не знам.
- Колко време беше там?
- Много дълго.
- Седмица? Месец? Година?
Пенелопа вдигна рамене.
- Много дълго.
- Хареса ли ти там? - попита Мишката.
- Не. Всички носеха униформи и се държаха лошо. Никой не искаше да си играе с мен.
- Как се махна?
- Някой ме открадна.
- Джими Неделята?
Пенелопа поклати глава.
- Не. Преди него беше друг.
Мишката замълча за момент и се опита да проумее това, което научи, и да отсее истината.
- Сега е мой ред - обади се Пенелопа.
- Твой ред?
- Да ти задавам въпроси.
- Добре.
- Винаги ли са те наричали Мишката?
- Не, имах си истинско име.
- Какво беше то?
Мишката се усмихна горчиво.
- Беше толкова отдавна, че вече не си спомням.
- Колко отдавна?
- Много.
- На колко си години? - попита Пенелопа.
- Трийсет и седем стандартни години.
- Много по-голяма си от Мерлин - отбеляза момичето.
- Не толкова много - защити се Мишката. - Само шест или седем години.
- Какво правеше, преди да го срещнеш?
- Доста неща - отвърна Мишката.
- Била ли си омъжена някога?
- Не.
- А искала ли си?
Мишката сви рамене.
- Веднъж. Но разбрах, че съм сгрешила.
- Тогва ли стана Мишката?
- Не точно - усмихна се жената.
- Мерлин как прави фокусите си? Наистина ли са магически?
- Не, те са просто илюзия. Но никога не ми казва как стават.
- Нали ти е приятел?
- Да.
- Тогава трябва да ти каже.
- Но тъй като и аз съм му приятелка, никога не питам.
- Не разбирам.
- Като пораснеш малко, ще разбереш.
Внезапно Мишката усети погледа на някакъв грамаден мъж, който ги наблюдаваше през вратата към фоайето. Когато очите им се срещнаха, той извърна глава.
- Пенелопа - извика я тихо Мишката, - искам да се обърнеш много внимателно и да ми кажеш дали познаваш човека, който стои до колоната зад вратата. Не го прави бързо, а нехайно, като че ли си отегчена и искаш да се огледаш наоколо.
Момичето изпълни точно указанията, после се обърна отново към Мишката.
- Виждала ли си го преди?
- Не.
- Сигурна ли си?
- Да.
- Може и да греша, но ми се струва, че ни наблюдава. - Тя протегна ръка и хвана детето. - Няма защо да се страхуваш. Не може да предприеме нищо пред толкова много свидетели. Засега сме в безопасност.
- Знаех си, че няма да престанат - прошепна нещастно Пенелопа.
Мишката пусна детето и провери оръжията си под масата - ножа в ботуша, киселинния спрей в торбичката на кръста и малкия звуков пистолет, втъкнат в колана й. Когато се увери, че всичко е наред, тя програмира компютъра да впише сметката в разходите за стаята им и се изправи.
- Сега ще проверим дали греша - съобщи тя. - Стой близо до мен и винаги гледай да съм между тебе и онзи мъж, разбра ли ме?
- Да.
- И не се страхувай. Никой няма да те нарани.
- Няма да се страхувам - обеща Пенелопа.
Мишката я хвана отново за ръката и тръгнаха заедно от ресторанта към асансьора. Големият мъж вървеше на около десетина метра след тях.
- Проклятие! - измърмори под нос Мишката.
Тя издърпа Пенелопа върху невидимата въздушна възглавница и я насочи към осмия етаж. Огромният мъж взе левия асансьор десет секунди по-късно.
Слязоха на осмия етаж и забързаха към стаята си. От мъжа ги деляха не повече от десетина метра.
Когато Мишката стигна до вратата и започна да набира комбинацията, една малка ръка я хвана за китката.
- Недей - прошепна Пенелопа.
Мишката се обърна към нея.
- Има някой вътре.
- Как разбра?
- Просто знам - убедено каза момичето.
Мишката й повярва, грабна ръката й отново и побягнаха далеч от огромния мъж.
- Дано да има стълбище! - промълви тя.
Свърнаха зад ъгъла и видяха надпис „изход" над една от вратите.
- По-бързо! - Пенелопа побягна, а след нея и Мишката.
Тръгнаха по стълбата, вратата се затвори с трясък зад гърба им точно когато мъжът завиваше зад ъгъла. Мишката извади ножа си и клекна в сянката да го причака.
- Така няма да стане - прошепна Пенелопа.
- Ще трябва да стане - настоя Мишката.
- Няма - повтори момичето. - Последвай ме.
Тя се стрелна надолу по стълбите и жената я последва. Когато детето достигна петия етаж, зад тях се чуваха стъпките на мъжа.
На петия етаж Пенелопа спря и погледна бързо зад вратата, протегна се в тъмнината и извади една метла.
- Ти върви първа.
- Няма да стане - прошепна Мишката и стисна ножа по-здраво.
- Не можеш да му направиш нищо - изсъска Пенелопа. Тя вдигна метлата. - Това ще го спре.
Мишката впери поглед в нея, докато малкото момиче постави метлата напреко на стълбите и се скри на горната площадка.
- Побързай - настоя Пенелопа, когато огромният мъж се зададе.
Мишката се втурна към долната пощадка, готова за битка.
Мъжът носеше звуков пистолет в едната си ръка и бе толкова съсредоточен да ги търси, че не забеляза метлата, преди да се спъне в нея. Блъсна се в стената, изръмжа от изненада, после падна тежко по стълбите, виейки от болка. Когато се изтърколи на площадката, Мишката се наведе и майсторски преряза гърлото му.
Изведнъж Пенелопа започна да плаче и обви ръце около Мишката.
- Ще спрат ли някога? - изхленчи тя.
Дишайки с труд, Мишката погали малката русокоса глава, после отстъпи и хвана лицето на момичето между дланите си.
- Никога повече не пренебрегвай заповедите ми. Казах ти да заставаш винаги така, че аз да съм между тебе и този човек.
- Сега и ти си ми ядосана - изплака Пенелопа. - А мислех, че сме приятелки.
- Приятелки сме - отговори Мишката. - Затова се ядосвам. Можеше да те убият, защото не ми се подчини.
- Но твоят нож нямаше да го нарани! - възрази малкото момиче.
- Да го нарани ли? Той го уби!
- Но ти нямаше да улучиш врата му. Щеше да го удариш по гърдите или в корема.
- Това също щеше да е смъртоносно.
Пенелопа поклати глава.
- Нямаше да го нарани - продължи да настоява упорито тя.
- Защо ми повтаряш това? - поиска да узнае Мишката.
- Виж - Пенелопа посочи мъртвия мъж.
Мишката коленичи и го огледа, после се обърна изненадана към момичето.
- Той има броня! - възкликна тя.
- Това се опитвах да ти кажа.
- Но е скрита под туниката му, - продължи Мишката. - Как разбра, че носи такова нещо?
- Не знаех.
- Но току-що ми каза, че си знаела.
Пенелопа отново поклати глава.
- Знаех, че ножът ти няма да го нарани.
Мишката се намръщи.
- Но не знаеше защо?
- Не.
- А как разбра, че има метла зад вратата?
Пенелопа вдигна рамене.
- Мислех, че сме приятелки - обиди Мишката. - Приятелите нямат тайни един от друг.
- Видях я - промълви Пенелопа.
- Нали никога не си била на това стълбище.
- Да.
- Тогава как можа да я видиш? - настоя Мишката.
- Видях я - Пенелопа посочи главата си - тук, вътре.

5

---

- Нека да изясним нещо - настоя Мишката. - Искаш да кажеш, че виждаш бъдещето?
- Има много видове бъдеще - отговори Пенелопа. - Не мога да виждам всичките.
- А какво точно виждаш?
- Понякога... виждам какво ще се случи след малко.
- Но ти сгреши - рече Мишката. - Видя ме да удрям защитната жилетка, а аз не го направих.
- Опитвам се да помогна на най-доброто бъдеще да се случи. - Пенелопа се намръщи. - Но не винаги се получава. Хората продължават да ме преследват и искат да ме убият.
- Значи видя какво ще се случи, ако го ударя, и какво ще стане, ако не го сторя?
- Не е като да четеш книга - обясни момичето. - Видях, че ако го удариш, той ще ни убие. Затова побягнах и когато стигнахме до петия етаж, видях, че ако взема метлата и я поставя по определен начин, той ще се препъне в нея.
- А нашата стая? - продължи Мишката. - Видя ли някой вътре?
Пенелопа кимна.
- Имаше един мъж вътре. Ако бяхме влезли, щеше да ни застреля.
- Как тогава се остави Джими Неделята, оня извънземен или човекът, когото наричаш Тридесет и две, да те хванат?
Пенелопа сви рамене.
- Понякога не мога да избягам в нито едно бъдеще от тези, които виждам.
- Откога можеш да го правиш?
- Да правя какво?
- Да виждаш бъдещето.
- Мисля, че винаги съм можела.
- Колко напред виждаш?
- Зависи.
- Минута? Час? Седмица?
- Не, не толкова - отговори Пенелопа. - Обикновено няколко секунди. Понякога минута. - Тя замълча за миг. - А и не винаги мога да го правя. Обикновено само когато се налага.
- Например когато някой се опитва да ти стори нещо лошо ли?
- Да.
- Как става? - попита Мишката. - Четеш мислите им ли?
- Не. Просто виждам какво ще се случи и ако не ми харесва, се опитвам да го променя.
- Това се казва дарба - промълви Мишката. - Сега знам защо толкова много искат да те върнат.
- Не искам да се връщам - изхленчи Пенелопа. - Искам да остана с теб.
- Никой няма да те праща обратно - отсече Мишката. Внезапно се сети за мъртвото тяло в краката им.
- Трябва да изчезваме оттук - тя тръгна надолу по стълбите.
- А дрехите ни? - попита Пенелопа.
- Мъжът все още ли е в нашата стая?
- Не знам.
- Тогава не си струва да рискуваме. Ще си купим нови дрехи на следващата планета. Хайде.
Слязоха във фоайето, излязоха през вратата и се качиха на едно такси.
Когато наближиха космодрума, Пенелопа дръпна Мишката за ръкава.
- Не трябва да идваме тук. Опасно е.
- Сигурна ли си?
Пенелопа кимна.
- Но трябва да се махнем от планетата. Можеш ли да видиш как ще ни нападнат?
- Не. Само знам, че е опасно.
- Тогава знаеш ли как да им се изплъзнем?
- Какво значи изплъзнем?
- Да стоим далеч от тях.
- Не знам.
- Добре, ще заложим на сигурно - реши Мишката. Наведе се напред и даде указания на шофьора да ги откара до агенцията за наемане на превозни средства. Когато стигнаха там, тя му плати, а после наеха кола.
Караха из улиците на Хагард, намериха денонощна бакалия, купиха дузина сандвичи и нещо за пиене и се отправиха извън града.
- Къде отиваме? - попита Пенелопа, стискайки силно Дженифър.
- Далеч от всеки, който иска да ти стори нещо.
- Добре - съгласи се Пенелопа. - Ти си единствената ми приятелка.
Тя се облегна на Мишката и веднага заспа.
Жената продължи да кара през нощта. Растителността ставаше все по-оскъдна и когато слънцето изгря, се намериха в началото на огромна пустиня. Тя свърна от пътя, спря колата и заразглежда различните карти на видеоекрана.
- Къде сме? - попита Пенелопа. Тя се беше събудила и разтъркваше очите си.
- Не съм сигурна - отвърна Мишката и продължи да преглежда картите. - А, ето къде сме.
- Къде?
- В Дяволската наковалня.
- Какво е това?
- Така се казва пустинята. - Посочи към една малка точка в средата на екрана. - А това е градчето Офир. - Натисна няколко клавиша върху компютъра на колата и картата се смени със списък. - Един бар, един магазин, един хотел.
- Защо някой ще строи град в центъра на пустинята? - заинтересува се Пенелопа.
- Добър въпрос - отбеляза Мишката. - Нека да открием отговора. - Тя подаде друга команда на компютъра. - Хм, може да имаме късмет.
- Защо?
- Защото на около осем километра от Офир има диамантена жила.
- Какво е диамантена жила?
- Мина - отговори Мишката. - Все още вадят диаманти от нея, в противен случай Офир щеше да е град на призраци.
- Защо да имаме късмет? - настоя Пенелопа.
- Защото където има толкова пари, обикновено се намират и един или два кораба. Нито един собственик на мина няма да шофира близо петстотин километра през Дяволската наковалня, за да провери бизнеса си.
- Ще си вземе самолет, а не космически кораб.
- Може би - съгласи се Мишката. - Но ако не е от тази планета, ще има и кораб. А между нас казано, не знам защо някой би избрал да живее на тази грозна малка топка кал, ако може да си позволи нещо друго.
- А щом някой притежава диамантена мина, той може да си позволи да живее другаде - заключи Пенелопа, страшно доволна, че е успяла да проследи мисълта й до логическия край.
- Точно така. - Мишката въздъхна. - А сега да не губим повече време. Да тръгваме.
Върнаха се на пътя и се отправиха към вътрешността на Дяволската наковалня.
След около шейсет и пет километра пътят изчезна и Мишката веднага намали скоростта.
- Можеш да караш бързо тук - обади се Пенелопа. - Почвата е твърда.
- Знам - отговори Мишката. - Но ако не намаля скоростта, ще вдигнем много прах и всеки ще ни види отдалеч. Особено ако ни преследват. - Тя се обърна към момичето. - Има ли някой след нас?
- Не знам - вдигна рамене детето.
- Е, след като не знаем със сигурност, ще заложим на безопасността.
- Много е горещо.
- Това са възможностите на климатика - отвърна Мишката. - Температурата на земята отдолу трябва да е около шейсет градуса по Целзий. Опитай се да не мислиш за това.
Пенелопа помълча малко, после отново се обърна към нея.
- Колкото повече се опитвам да не мисля, толкова повече го правя - оплака се тя.
- Опитай се да поспиш.
- Но аз току-що се събудих.
- Тогава нека да си поговорим, може би това ще отклони вниманието ти от горещината.
- Добре - съгласи се Пенелопа.
- Разкажи ми за този човек, за Тридесет и две.
Пенелопа поклати глава.
- Не искам да говоря за хората, които се държаха лошо с мен - отказа непреклонно момичето.
- Хубаво. А кой се е държал добре с теб?
- Ти и Мерлин.
- Трябва да е имало още някой в целия ти живот.
Малкото момиче се замисли за момент.
- Може би майка ми.
- Само може би?
- Тя им позволи да ме вземат.
- Сигурно не е имала друг избор.
- Ти имаше избор - изтъкна Пенелопа. - Не трябваше да ме спасяваш, но го направи.
- Все още не си спасена. Първо трябва да се махнем от тази планета и да намерим Мерлин.
- И после какво?
Мишката сви рамене.
- Не знам.
- Няма да ме върнеш, нали?
- Не, вече ти казах, че няма да те върна.
- Много хора ми казват различни неща. - Пенелопа замълча за миг. - Повечето ме излъгаха.
- Прекалено си млада, за да си цинична.
- Какво значи това?
Мишката въздъхна.
- Значи, че твърде много хора са те лъгали.
- Пак говорим за мен - оплака се момичето. - Мислех, че ще приказваме за теб.
- Имам по-добра идея - предложи Мишката. - Нека да говорим за нас.
- За нас?
- За теб и мен.
- Какво за нас? - полюбопитства Пенелопа.
- Ами сега сме един екип.
- Така ли? - Лицето на детето светна от радост.
Мишката кимна.
- Заедно сме, нали?
- Да.
- И същите хора, които искат да заловят теб, преследват и мен, така ли е?
- Така е.
- И ако избягаме, ще работиш с Мерлин и мен, нали?
- Предполагам.
- Това ни прави един екип.
Пенелопа се замисли над казаното и се усмихна.
- Харесва ми да съм в един екип с теб.
- И на мен. А първото правило на един екип е, че винаги споделяш тайните си с останалите.
- Аз нямам никакви тайни.
- Всеки има тайни.
- Не и аз.
- Дори и ти - настоя Мишката. - Например все още не си ми казала откъде имаш Дженифър.
Пенелопа погледна смачканата кукла, подпряна до нея.
- Моята майка ми я даде.
- Къде?
- Мисля, че беше във всекидневната.
- Имам предвид на кой свят?
Момичето вдигна рамене.
- Не помня.
- Как умря тя?
- Дженифър не е мъртва. Тя е тук, с нас.
- Имах предвид майка ти.
- Не знам дали е мъртва.
- Но ти смяташ, че е така.
Пенелопа кимна.
- Защо?
- Иначе би ме потърсила и спасила.
- Ами ако не знае къде си?
- Ти ме намери.
- Но аз не те търсех. Беше просто щастливо съвпадение. Ако това е единствената причина, тогава майката ти може да е жива. А баща ти?
- Те го отведоха.
- Те? - повтори Мишката. - Кои?
- Мъжете, които дойдоха с Тридесет и две. Той не даваше да ме отведат, затова взеха и двама ни.
- И оттогава не си го виждала?
- Не.
- Ако майка ти наистина е жива, сигурно те търси.
- Не мисля така.
- Защо?
- Тя се страхуваше от мен.
- От теб?
- Да.
- Защо?
- Защото съм различна.
- Искаш да кажеш, защото виждаш бъдещето?
Пенелопа кимна.
- Мислех, че всеки може да го прави, и говорех свободно за това. Мама ми не ми вярваше, а аз й доказах, че казвам истината. И тя започна да се страхува.
- А баща ти? И той ли се страхуваше от теб?
- Не.
- Какво работеше той?
- Не знам.
- Беше ли богат?
- Не знам. - Пенелопа се намръщи. - Пак говорим за мен.
- Говорим за тайни. Сега и аз ще ти кажа една.
- Каква? - попита нетърпеливо Пенелопа.
- Някой много богат човек се опитва да те намери.
- Ти ми го каза вече... но не ми каза защо.
- Защото можеш да виждаш бъдещето.
- Какво му е хубавото на това? Всеки ме преследва и независимо колко усърдно се опитвам да избягам, рано или късно ме настигат.
- Хващала ли си се на бас някога?
- Не. Родителите ми не одобряваха басовете.
- Но знаеш как се прави, нали? - продължи Мишката. - Аз казвам, че нещо ще стане по един начин, а ти казваш, че ще стане по друг, и който се окаже прав, печели баса.
- Знам.
- Ако човек може да вижда бъдещето, ще знае на какво да заложи.
- Не става по този начин.
- О?
- Когато хората на Тридесет и две ме караха да правя всичките тези неща, трябваше да позная от коя страна ще падне монетата или какви ще са цифрите върху хвърлените зарчета.
- А ти не можеше?
- Понякога можех.
- Дори ако правиш предположения като всеки обикновен човек, ще излезеш права поне половината пъти.
- Имам предвид, че понякога можех да видя страната на монетата или зарчетата в главата си.
- Но само понякога.
- Само понякога.
- Грешила ли си? - попита Мишката. - Когато си виждала монетата в главата си?
Пенелопа поклати глава.
- Ето какво иска богатият човек от теб. Не е нужно винаги да знаеш правилния отговор, за да му го казваш, когато залага или инвестира. Достатъчно е да си права в онези случаи, когато наистина виждаш бъдещето.
- Иска ми се да не мога да го правя - намръщи се Пенелопа. - Сигурно тогава всички ще ме оставят на мира.
- Но ти ми спаси живота по този начин - отбеляза Мишката.
- Нямаше да се опитват да те убият, ако не можех да виждам бъдещето - възрази Пенелопа. - Иска ми се да живея като нормално момиче.
- Но тогава никога нямаше да се запознаем - опита се да я утеши Мишката с усмивка.
Детето въздъхна дълбоко.
- Забравих за това - призна то. - Но ми се иска да ни оставят на мира.
Мишката вдигна рамене.
- Просто трябва да намерим място, където ще ни оставят на мира.
- Може би ще сме в безопасност в Офир - преположи Пенелопа.
- Никой не е в безопасност в един миньорски град - отговори Мишката. - Всеки мисли, че другият е хвърлил око на неговата стока, и никой никому не се доверява. Ще се радвам да оживеем достатъчно дълго, за да наемем или откраднем някой космически кораб. - Тя млъкна за миг. - Господи, тук стана много горещо. - Удари силно климатика с ръка. - Чудя се дали това нещо въобще работи.
Пенелопа протегна малката си бяла ръка към един от вентилаторите.
- Работи. - Тя помълча и добави: - Почти.
- Трябва да вадят дяволски големи диаманти от тази земя, за да си струва да търпят такава жега. - Мишката замълча за момент. - Добре, и двете си казахме по една тайна. Сега няма да е зле да си изобретим една.
- Да си измислим тайна? - попита недоумяващо Пенелопа.
Мишката кимна.
- Имаме нужда от таен сигнал, за да знам, ако някой иска да ни стори зло.
- Като таен код! - възкликна развълнувано момичето. - Като в историите, които гледах по видеото.
- Точно така.
- Ако правя така? - предложи Пенелопа и изкриви лицето си в толкова гротескна физиономия, че Мишката се разсмя с глас.
- Няма да остане тайна задълго.
- Мога да се престоря, че кихам.
- Не - възрази Мишката. - Трябва ни нещо, което не привлича вниманието към теб. Опитай се да почешеш брадичката си.
Момичето започна да се чеше силно с цяла ръка.
Мишката поклати глава.
- Използвай само един пръст и го направи небрежно.
Детето се постара да изпълни инструкциите точно.
- Така. Ако някой иска да ни навреди, направи този жест.
- Но ако съм в друга стая и не можеш да ме видиш? - попита Пенелопа. - Може би трябва да си подсвирквам някаква песничка?
- Не, това ще привлече вниманието.
- Ако някой иска да ни убие, не трябва ли да се стремим да привличаме вниманието?
Мишката се намръщи.
- Не съм толкова яка, че да победя при сбиване. Искам само леко предупреждение, така че да се измъкнем незабелязано, преди да ни нападнат. Освен това някой е предложил купчина пари за теб. Да привлечеш вниманието в град като Офир, където всеки четирима от петима мъже ще се досетят коя си, значи да си изпросиш отвличане, а не помощ или спасение.
Пенелопа млъкна и продължи да се упражнява в небрежно почесване на брадичката си. Мишката увеличи скоростта и се опита да не мисли за постоянно нарастващата горещина в колата.
Два часа по-късно пристигнаха в градчето Офир.

Майк Резник

Гадателката