Радинка и Иванчо ни гостуват. Цялото лята. Радинка е на шест
години, а Ванко е на три и половина. Софиянчета, дошли при
баба и дядо за плажа. Разтапяме се по тях, глезим ги – зер,
колко е лятото, утре ще дойдат да си ги отведат у дома. Баба
им ги води на плажа и на игра в морската градина, а кога аз
съм по-свободен – водя ги на разходка. Къде ли не. Веднъж
ни примами скърцането на пристанищните кранове. Повече от
два часа обикаляхме по кея, разглеждаха всичко любопитните
очички. Оттам отидохме на строежа...
То сега целият ни град е строителна площадка, но ние отидохме
на строежа, който е захванат на наше дворно място. Сградата
вече е изкочила над земята и скоро ще извиси снага... Та отидохме
да видим как расте сградата.
– Вижте, деца, това тука, дето го строят, е за вас. – думам
им.
– Защо, дядо? – пита ме Радинка.
– Защо ли? Ами за вас го строим. Нали като идвате в Бургас
на гости, ти ще си имаш приятели, а Ванко приятелки. Ще пораснете
и дай боже да се ожените. Ти за някое добро моме, Ванко за
своя приятелка... Та да има къде да живеете тука...
– Аз няма да се женя в Бургас! – бърза да заяви Радинка.
Ванко и той след нея, като малко папагалче повтаря:
– Аз няма женя Бугас...
Поглеждам ги строго и троснато ги питам:
– Вие... Защо няма да се жените в Бургас??
– Ами-и-и, ние сме от София бе, дядо...
Ясно, моите внучета са от София, а ние – от дълбоката провинция...
Нищо, че живеят в комплекса Люлин, на пет километра от Банкя...
Замислих се и съвсем естествено се наложи въпросът: Колко
ли са софиянците, които си спомнят от къде идва коренът им?
