От както се помнеше Тоню на Петър бабин Златин от нащо село,
все си е подир овцете. Пасеше ги. Те си вървят кротко по поляните,
зобват зелената тревица, а Тоню, подпрян на гегата ги наблюдава…
И му е радостно на душата - зер, хубава му е стоката, добре
гледана. И вълната на овцете му бе чиста - няма бутраци, няма
налепени топки от репея… Чиста вълна и търговецът казал на
баща му, че хубави пари ще даде, и доста. Та малко ли са повече
от стотина руна вълна?
Сети се, че стрижбата на овцете наближава - по времето на
изворския панаир я правят. Той е към края на май. Тогава се
затопля времето и кожухът започва да им тежи на гърба…
И както си мисли за това вижда, че по пътеката, която лъкатуши
към него, вървят двама души. Въпреки, че са още далече, той
познава татко си. Когато приближават, той познава и Маврито
- унучето на дядо Блажо.
Тонито подвикна на една шугава чернуша, която се навира в
шубраките и трънака, хвърля и камък и да я подплаши и тръгва
да посрещне татко си.
-Дадох за тебе, Тоне. И Маврито одя с мене си, та да те смени.
-Как що, бе Тоне? Нашел съм ти булка. Сватбата ше правим днеска
бе. Хайде! Гайдата и тъпанът се надпреварват къде къщата на
булката. Ма тя, булката, Тоне, само тебе чака…
-Не-е-е-е… Ти не я знаеш. Тя е малка от тебе, ама кат я погледнах
- пазвата и се напълнила вейке… Сякаш две карпузки е напъхала
вътре… Хайде-е-е, Тоне. Сватбарето и булката тебе чакат… Хайде!…
Когато вижда толкова хора пред тяхната къща, Тоню се стъписва.
Поспира той и пак се подпира на гегата.
– Ми, то-о-о, много хора бе, тате!?… колкото нашти фце…
– Сватба е т(ва, Тоне…Пък и за сватба, и за умряло, хора трябват…
Да играят, да плачат - все хора трябват…
– Ми де е булката, бе тате? - оглежда се Тоню.
– Сега ще отидем да я земем, Тоне… Булката. Ха оди се прямени!
Нали си млад зет.
Премянва се Тоню… С нови потури - не са негови, а на татко
му, с нова салтамарка и с нов калпак - от мериносово агне,
сукалче…
Вземат булката… А тя - боже, какво момиче!! Тоню за пръв път
я виждаше.. Ми тя е кат ябълкова пъпка - и бяла, и кървена.
И вече под було… И го чака. Него чака. Като нейн стопанин!
И тия хора - сватбарите, само него чакат. Да поведе булката
към църквата.
Когато отминава всичко това и завеждат булката в къщи, за
отмяна на майка му, Тонито отива при татко си. Той седи на
масата с другите сватбари на сладки приказки…
– Тате бе, требим ли те още?
– Що бе, Тоне?
– Ми щото яз… Кат доведохме булката в къщи… Аз мога да си
одя на фцете вече, нали? Друга работя нямам туканка… Пък и
гледам, тате … слънцето пада… Време е да ги подоявам вече…
