Веселин Пилев беше доцент в един от софийските вузове. Имаше
си солидна специалност, рядка при това за мащабите на нашата
страна и бе от водещите в нея. Въпреки странностите, които проявяваше
понякога, ръководството на института го ценеше високо. Министерството
на отрасъла, за което институтът готвеше кадри, независимо от
честите смени по върха, също се съобразяваше с мнението му.
Като всеки човек и Веско Пилев си имаше странности. Но те не
бяха такива, че да вредят на обществото. Просто предизвикваха
безобидните закачки на колегите му…
Бяха вече свикнали с това, че той стане-седне, все хубостите
на неговата род Странджа хвалеше. Или пък, че във всеки студент,
той търсеше свой земляк.
Единствената възможност на Веско Пилев да остане насаме със
студентите бе по време на изпитната сесия. Между въпросите задаваше
винаги един допълнителен - от къде е дошъл в института… Или
къде е родното му място. И щом се окажеше земляк, възкликваше
твърде емоционално:
– А-а-а, откъде “Подът” надолу си значи… Хубаво, хубаво… Земляк
значи, от Хесакията… Ама хубаво е там, а земляк?!? Хубава си
е наща Странджа… И-й-й, кат си пода къде наш(ят край, кат тръгна
по дъхавите чиири… Особено в утринната роса със запретнати крачоли…
Така неусетно се разменяха ролите - вместо студентът, говореше
доцентът. И като гледаше това одухотворено лице, този унесен
и щастлив поглед, студентът усещаше тръпката по хубавата Странджа.
А когато след половин или един час Веско Пилев се сещаше да
спре, поискваше студентската книжка и оформяше бележката, но
винаги с една или две единици по-висока. Според преживяванията
тръпка…
Разбрали студентите, че земляците при него са за особена почит
и институтът се “насели” със странджанци. Всички казваха, че
са “от къде “Подът” надолу” и споменаваха някакво село, макар
и край морето, където са летували някога. Сърцето на Пилето,
както го наричаха помежду си, се топеше от една носталгична
тръпка и щедро ги даряваше на изпитите…
– Брей, много земляци имало тука, бе!! Пък аз да не знам. -
и ги упрекваше, земляците. - И защо не се обаждаш, бе земляк?!
Студентът смънкваше нещо, което Пилето не чуваше, унесен в своите
си мисли…
Веднъж на гости му дойде негов състудент и земляк, който работеше
в Бургас. Дълго си говореха за село, спомените отскачаха от
едно на друго, както те едно време скачаха по камъните на река
Велека, та да преминат пез Петкакев гичит. Между другото, Веско
Пилев се похвали, че в института имало много земляци. Едва ли
не - половината от студентите… И му разправи как поощрявал земляците
си по време на изпитите.
Усъмнил се землякът му - чак пък толкова да са обикнали тази
професия странджанци?!!
– Ей, Пиле! Тия хаймани са ти намерили гъдела и те лъжат, ей!!
Студентите … нали знаеш, са тарикати…
– А-а-а-а, не може да бъде!!!
– Може, може… И ние бяхме едно време дяволи… Слушай, ти вземи,
че ги питай да ти кажат нещо по нашенски… - замисли се гостът
му за кратко. - Например, да ти кажат по странджанско наречие…
Какво да е наистина?!? А, ето… например да ти кажат, как е боб
в торба…
Веско Пилев възприел идеята.
На следващата изпитна сесия, само трима от студентите изрекли
на странджански диалект как е боб в торба - ФАСУЛ( Ь в САКУЛ
(Ь…
